В продължение на 20 години българското общество се мъчи да реформира това, което завари на 10 ноември 1989 г. И до голяма степен успя. България минава за страна с пазарна икономика, член на Европейския съюз, чиито граждани пътуват не само свободно из 27-те му членки, но и имат право да работят в повечето от тях.
Дали обаче в сферата на културата ситуацията е така успешна, както в други области. Сигурен съм, че тези които са професионалисти, както и социолозите, които много рядко се насочват към нейните проблеми, не могат да отчетат кой знае какви успехи. Факт е, че за тези 20 години от културата само се взема, без да се дава адекватно. Възпитанието в истинските духовни ценности е отдавна забравено във времената на социализма дело, а мощното настъпление на чалгата, щедро спонсорирано от “добре облечените бизнесмени”, смени безвъзвратно интонационната среда в страната. Текстове без художествени качества и преекспониране на балкански мелодически образци, свързани с определени наслажденски функции, тиражирани от медиите, се танцуват и пеят от подрастващото поколение на България.
Не знам дали тук е мястото, където трябва да си припомним как се стигна до тази нерадостна констатация за всички нас, професионалните музиканти, които истински милеят за това, което беше създадено в течение на много години и как то се разрушава с лека ръка от управляващите от почти всички, т.нар. демократични правителства.
Институционално, организацията на концертния живот преди 10 ноември 1989 г. се концентрираше в дейността на Държавно обединение “Музика” и неговите концертни дирекции в големите градове на страната. Структурата работеше в продължение на близо 40 години и целта и беше да организира концерти на български музиканти в страната, като по този начин, особено в сферата на класическата музика, възпитаваше естетически вкус и задоволяваше интересите на една немалка част от българската интелигенция. Въпреки тромавия характер на системата, невинаги удачния подбор на кадри и строгата централизираност на дейността, недопускаща гъвкавост на планираните изяви, в много отношения това беше една нелоша форма за тогавашните български условия – разбира се, оценена от днешно време с редица забележки. Финансово, дейността беше добре обезпечена и благодарение на нея българската публика от по-големите центрове в страната се докосваше до изкуството на най-именитите български, а и чуждестранни изпълнители.
Крахът на тоталитарната система обаче се превърна в началото на агонията на организираната концертна дейност в страната. В първите години на демокрацията, структурата съществуваше, но със силно намалена финансова обезпеченост, което водеше до намаляване на концертните изяви, а когато все пак такива имаше, хонорарите на артистите стигаха за едно пазаруване в кварталния супермаркет.
В годините 1990-1995 голяма част от провинциалните дирекции бяха закрити поради няколко причини:

При добро желание могат да се намерят и още поне дузина по-незначителни причини, които доведоха стройната структура на концертния живот до колапс. Спомням си, че през 1995 г. геройски оцеляваха дирекциите в Добрич и Смолян, които обаче не издържаха финансовата криза у нас през 1996-1997г.
Какво стана с филхармониите, които бяха втория, но еднакво важен с концертните дирекции стълб на организирания концертен живот в България. По времето на министър Москова и с активното съдействие на един виден български музикант и експерт в тогавашното Министерство на културата се извърши до 50 % съкращение на оркестрантите в филхармониите у нас, като оркестрите се сляха с оперите и образуваха смешното словосъченатие ОФД. Естествено с обяснението, че така се оптимизира българския концертен живот, че в големите западни държави няма толкова много оркестри на глава от населението и поради въвеждането на пазарните принципи, тези съкращения отговарят на потребностите на държавата. Няма да коментирам колко квалифицирани български музикални кадри загубиха работата си тогава и каква част от тях заминаха за чужбина. Но извършвайки това, екипът на министерството едва ли не заяви, че българската култура е дала своето на новото време и с това се слага край на понататъшните съкращения в тази сфера. Искам да спомена, че когато казах за този екперимент на мой приятел, диригент в Крайова /Румъния/, той уплашено ме погледна и ми заяви твърдо- “Опитаха се и при нас, но обществеността не им позволи”.
Така или иначе, в началото на новия век, България вече беше с 4 ОФД, няколко държавни филхармонии както и общински симфонични, или камерни оркестри. В това число не броя софийските оркестри- филхармонията, симфоничния оркестър на БНР, Нов симфоничен оркестър, Класик ФМ и др. И ако на по-атрактивното за любителя-слушател оркестрово изкуство все пак му провървя, то в областта на камерната музика настъпиха драстични изменения. През 1999 г., държавната дирекция “Музика” стана частна агенция “Камерна музика” на самоиздръжка, като идеята на създателите на тази институция бе да я поставят на пазарен принцип без да се замислят нито за миг за особеностите на страната. Агенцията участваше в сесиите за отпускане на средства от Министерството на културата и с отпуснатата скромна сума се стремеше да развива някаква дейност. Не може да не се споменат първоначалните успешни концертни прояви-фестивалите “Стара европейска музика”, “Софийско лято”, “Творци и поколения” и др., които концентрираха в себе си тематично подбрани концерти, изявени музикални изпълнители и интерес от страна на публиката. Но още тогава, ръководителите на агенцията се оплакваха от силен недостиг на средства, невъзможност да се самофинансира концертната дейност и ограниченост на дейността преди всичко в София. В почти всички случаи артистите които изнасяха концерти, музицираха за символични пари, или за без пари, като единствено възможността да се изявят пред специализираната софийска публика ги утешаваше в тази общо взето безперспективност.
А какво да кажем за камерните концерти в Националния дворец на културата? Активната дейност от 90-ге години на миналия век бе заменена от липсата на такава, или най-многото два фестивала годишно- Новогодишен и “Салон на изкуствата”. Което в никакъв случай не може да замени функцията на институцията като културен център, както е била замислена преди 30 години. Все повече НДК се превръща в конгресен и търговски център, в който културната дейност като непечеливша и невъзвръщаща средствата за подръжка на огромното здание е изтикана в периферията.
И за да довърша тази нерадостна картина за камерната музика, ще хвърлим поглед отново в провинцията. Там повече от 10 години концерти с такава музика почти липсват. Говоря за по-малки градове, където няма фестивали от типа на “Мартенски музикални дни” в Русе, или “Варненско лято” във Варна и др. А и в тези градове, извън тези традиционни за градовете събития, които са запазени за да поддържат доброто културно реноме, през останалото време няма никаква стройна организация за класически камерни концерти. Ако ги има, те стават случайно, почти без никакво финансиране и с доброволното участие на изпълнителите в тях. Главната причина – няма институция, която да ги поеме като зала, реклама и финансиране. Обикновено, ако нещо се случи, то е дело на секторите “Култура” към общината и зависи от благосклонното отношение на тези, които работят там. А това са доста често хора, които случайно са попаднали там, нямат специализирано образование, а и желание да развиват такава дейност и ако все пак направят нещо, то е на приятелски принцип, без стратегия в организацията. Лично на мен се е случвало да изпращам предложения за интересни програми свързани особено с годишнини на големи композитори. Въпросните отговорни фактори по места не си дават дори и труда да отговорят в повечето случаи. Разбира се има и изключения, но те само потвърждават правилото, че работещата преди години структура е унищожена и на нейно място не е създадена нова.
А по отношение на медиите какво да кажем? Класическата музика е буквално изхвърлена оттам. Като изключим двете музикални специализирани издания “Музикални хоризонти” /на Съюза на българските музикални и танцови дейци”/ и “Музика. Вчера. Днес” на фондация “Васил Стефанов”, събитията, които въпреки това се случват в концертния ни живот няма кой и къде да отрази. Всекидневната преса не се интересува от подобни, неносещи пари прояви, а ако все пак пише, това е някаква гротеска от типа на бездарните материали във вестниците “Труд” и “24 часа”, които поразяват с некомпетентност и булевардност на изказа. А в електронните медии? След продажбата на Ефир 2 от държавната телевизия, класическата музика звучи изключително рядко от телевизионния екран. И неделните концерти на Канал 1 вече ги няма, а ако все пак нещо се излъчи, то е в малките часове на денонощието, като че ли любителите на тази музика са сомнамбули, които само тогава чакат да се докоснат до нея. За частните телевизии, включително тези със статут на национални медии-БТВ и Нова телевизия няма какво да говорим. Под музика там се разбира само поп и фолк музиката, а сериозната, съхранена през вековете не съществува.
Единствено БНР като медия засега включва в програмата си класически музикални образци, съществуват специализирани предавания като “Алегро виваче” и “Метроном”, а програма “Христо Ботев” е ориентирана към точно този тип слушател. Тук обаче възниква проблемът, че тя няма добра покриваемост на територията на страната и има райони, където не може да бъде слушана. Ръководствата на БНР пък се оправдават, че любителите на програма “Христо Ботев” извън столицата не са много и не си заслужава да влагат средства в подобряване на техническите параметри на ретранслаторите. Икономически погледнато сигурно е така. Остава с носталгия да си припомняме културната програма “Орфей” /чиято музикална шапка беше шедьовъра на Владигеров “Импровизация”/ и образователната- “Знание” вършили своето просветно дело през 70-те и 80-те години на миналия век.
За частните радиостанции е излишно да говорим. Там има само един доста дискусионен пример, който ми се иска да спомена. Радио 1 включва в програмата си класически творби. Но кога? На всеки кръгъл час, преди новините, в последните 3 или 4 минути глас шепнешком и прелъстително съобщава “Време за класически ХИТОВЕ”, след което се пускат обикновено оркестрови, или инструментални миниатюри, които като правило никога не се досвирват до края. Просто защото новините ги прекъсват. И ролята на тези творби е по-скоро фонова, случайна, “от немай къде”. Като че ли собственикът на медията казва “Благодарете се, че и това правя, а не съм я изхвърлил съвсем”.
И все пак не липсват и положителни примери. “ФМ класик”, започнала дейността си пред около 15 години се превърна в истински звуков център на любителите на класическата музика и в един момент се слушаше в почти всички по-големи градове в България. За съжаление, през последните години дейността и се ограничи само в София, честотата и се обедини с тази на университетското радио “Алма матер”, а часовете на предаванията са много по-малко. Като прибавим и това, че се набляга на ефектната и външна бляскавост на класическите творби, които звучат, както и начина на тяхното представяне, което е съобразено с тенденцията за показност, която съпътства всички български медии, може да се каже, че и тази обичана от повечето от нас радиостанция не е вече същата.
Като продължение на негативната тенденция и по-скоро нейната кулминация дойдоха решенията от лятото на тази година на Министерството на културата. Масовите съкращения /с 25% общо/ на държавните оркестрови състави, ликвидирането на ОФД-та и образуването на така наречените симфониети според мен довърши напълно обезкървяването на музикалната култура на България през последните 20 години. Нито едно изкуство не е било подложено на такъв натиск за намаляване на професионалните си състави както музикалното в България. В изобразителното изкуство реформите далеч не са така драстични. Галериите, построени преди 10 ноември продължават да съществуват, а дори се появиха и нови-частни. В театралното изкуство, с редки изключения, през последните 20 години броят на театрите остана същия. Единствено сега, при тази реформа се започват съкращения, които не могат по никакъв начин да се сравнят с тези на музикалните състави. Въпросът е вече до самото оцеляване на класическите оркестри, които не могат да изпълняват голяма част от създадения за тях репертор. Не мога да приема, а предполагам че и повечето от вас също, че филхармониите в София и Пловдив и оркестрите в Русе, Варна и Бургас ще могат все пак да изпълняват музика след епохата на класицизма, а симфониетите в останалите 4 града ще трябва да “закърпват” състава си с попълнения и то ако имат средства в бюджета за изпълнение на по-съвременна музика. Да не говорим за новосъздадена българска такава. Доколкото разбирам, със съкращенията които за жалост вече са факт, на българската държава, член на Европейския съюз ще бъдат спестени ОСЕМ МИЛИОНА ЛЕВА. Неудобно е да направим все пак сравнение с АЕЦ “Белене” и “Цанков камък”, в които са “изтекли” много повече пари и които със сигурност след време ще докажат своята икономическа несъстоятелност.
Защо занимавам уважаемата аудитория с факти, които в голямата си част сигурно добре се познават и от които боли? Защото все пак трябва да си дадем всички сметка защо днес на класическата музика се гледа с пренебрежение, защо професията далеч не се смята за престижна, да не говорим, че не е доходоносна, защо драстично намаляха кандидатите за средните и висши музикални училища в страната и защо тяхното ниво е несравнимо по-ниско от това преди 20, или 30 години? Защо при срещата ми с тинейджър, внук на скоро починала голяма българска оперна певица, символ на високото ниво на България в тази област, момчето три пъти ми каза, че тя е ОПЕРНА певица. Сякаш не можеше да си представи, че аз познавам в България други певци, освен фолк гърлите.
Наистина ли причината е само липсата на средства? Или има още много дребни наглед детайли, които довършват нерадостната картина. Ще дам за пример съседна Румъния. Напоследък имам възможност да концертирам там и да говоря с техни музиканти, които правят своята кариера в собствената страна. Не искам да спирам само с общоизвестния на повечето от нас примeр с фестивала “Енеску”, в който държавната подкрепа е несъизмерима с нашата по повод подобния у нас “Софийски музикални седмици”. Нима румънската държава е толкова по-богата от нашата? Нима не беше спрягана точно Румъния като проблем за влизането на България в Европейския съюз? Или случайно икономиката и е станала конкурентноспособна със западноевропейската? Едва ли, просто там дейците на културата не са позволили да се правят експерименти с културния продукт, създаван десетилетия преди това и преживял недоимъка на Чаушесковата диктатура. А и още един факт- през последните години не само не се закриват оркестри, но се основават нови, които въпреки предизвикателствата на сегашната икономическа криза, която за страната не е по-малка от българската, успяват да оцелеят. Управляващите културата са разбрали, че именно тя е тази, която крепи интелекта и духовността на нацията и не си позволяват с лека ръка да я ликвидират. Но който си мисли, че музикантите от северната ни съседка благоденстват дълбоко греши. Проблеми има и там, включително сериозно намаление на заплатите, но ликвидация не се допуска.
Отново пример на отстоящия на не повече от сто километра от Видин 300-хиляден град Крайова. Безспорно един от културните центрове на страната, с респектираща с качеството на концертите си филхармония, която концертира в истинска европейска зала, която е достойна за най-големите градове на света. Въпреки, че преди години таванът на старата сграда е паднал, общината отделя средства и построява това уникално помещение, пред което на голям монитор се представя със звук и кадри предстоящата програма на филхармонията 24 часа в денонощието. Като трябва да прибавя, че въпросната програма далеч не се изчерпва само със симфоничните концерти. Институцията изпълнява общокултурни функции, като организира освен редовния симфоничен концерт още три камерни концерта на седмица с различни като състав и репертоар изпълнители. Някой ще каже- “Румъния има създадена публика. Те имат пари за билети, ние сме бедни.” Първото от тази констатация е верно. А то е, че страната съперничи на големите европейски страни като образованост на потребителите на културния продукт. На концертите могат да се видят хора от различни поколения, а не като у нас-главно от третата възраст. А цените на билетите / говоря за филхармонията в Крайова/? Те не надхвърлят 10 до 15 лева за най-известните изпълнители, като за студенти, ученици и пенсионери намаленията са значителни. Оттук следва изводът, че общинските власти имат интерес тази музика да остане актуална за всички поколения, влагат средства не само в поддържането на интереса, но и европейския облик на местата, където изявите се провеждат. С вътрешна завист, но и тъга посрещнах факта, че за изпълнението на 9 симфония от Бетовен с известен немски диригент, ръководителите на оркестъра са разпоредили две седмици репетиции, за да може творбата да се изработи максимално детайлно. Някой да може да ми посочи в България подобен пример? Или с гордост и нашенско самочувствие ще кажем- “Е, ама ние можем за отрицателно време да подготвим това. Не е нужно толкова труд.” Но като оставим без коментар това доста възможно твърдение, как ще коментираме факта, че в България през последните години не е построена нито една концертна зала, а ремонти се правят само тогава, когато съществуващата е пред рухване. Как да оценим стаята на солистите в бургаската концертна зала, чието дюшеме сигурно е от годините на др. Сталин и което се огъва при ходене. Или сервизните помещения на читалището в Плевен, където репетира тамошния симфоничен оркестър. Какво могат директорите да направят с намаления до крайност бюджет? Нима богат град като Бургас не може да построи една модерна концертна зала? Или град като Плевен да ремонтира по европейски помещенията, където репетира оркестъра представящ името на града? Знаят ли тези, от които зависи културата, че в САЩ големите компании не инвестират в градове, където няма симфоничен оркестър?
Явно въпросът е до отношение към тази, може би елитарна, но пречистваща душата музика, която всяка претендираща за културна държава се стреми да подкрепя без да очаква финансова възвръщаемост. Дори далеч по-мощни икономики от българската, като източноазиатските не очакват такава икономическа изгода, а пропагандата на тези ценности на европейската цивилизация е въпрос на реноме. Това са страни, които допреди 50 до 70 години са познавали само собствената си национална музика, без да имат досег до класическите шедьоври.
Не искам да говоря само факти, от които излиза, че в България няма изход от тежката ситуация. Нима страната е толкова по-бедна от годините след войните, или дори от времето на Жан Виденовата зима, та стигна до оркестровите състави и камерните концерти за да спести някой друг лев. Очевидно не. Тогава? Струва ми се, че не само оскъдните финанси са причина за това. Липсва разбиране от страна на управляващите за ролята на културата в развитието на една нация. И по-специално на музикалното изкуство, което ако въобще се възприема, се смята че е прекалено елитарно. Да не говорим, че е необходимо да се възстанови престижа на професията, която изисква толкова талант, продължителност на образованието, трудолюбие и отдаденост, далеч надхвърлящи финансовия еквивалент. Неглижирането на професионалните български музиканти чрез обидно ниските заплати, извършването на съкращения без съгласуване с творческите съюзи и широка дискусия показва че професията далеч не се възприема като нещо, което е дело на призвани.
Откъде да се тръгне в тези кризисни времена? Според мен, трябва да се засили координиращата роля на Министерството на културата, където отговарящия за музикалното изкуство отдел трябва да работи активно и да не се обединява с отговарящите за други сфери на изкуството, тъй като проблемите в музикалното изкуство са строго специфични. И този отдел трябва неизменно да има тежест при решаването на стратегията за развитието на нашето изкуство в страната. Да не зависи от благоволението на поредния министър, който може и да е от друга област на изкуството. Именно министерството на културата трябва да поддържа активно сътрудничество с общините и отделите “Култура” в тях, защото те са често пъти организатора на епизодичните концертни изяви в провинцията. И съответно се изисква, завеждащите културните събития в общините да са хора, които имат отношение към това което работят, както и съответната квалификация. Защото не е тайна, че за културата се избират хора, които не стават за нищо. И това опорочава всичко до което те се докоснат.
В градовете, където има симфонични оркестри, независимо на чие подчинение са, те трябва да се превърнат в музикалния център на града, като координират организацията на концертите с другите културни институти. Защото нерядко, две интересни събития от различни изкуства се провеждат в един и същи ден, с което публиката в малкия град се разделя. Такъв тип конкуренция не е необходим. Културните събития трябва да се планират, а не да си противостоят, защото всяко едно носи своето послание към жадуващите да го възприемат.
Едно важно предложение за мен е възстановяването на образователните концерти. Отново министерството е това, което би трябвало да възложи на агенция “Музика” да ги организира след внимателен подбор не само на музиканти, но и лектори, които трябва да имат подход към спецификата на всяка ученическа възраст. Навлизането на класическата музика в съзнанието на най-малките трябва да се възприеме като основна задача, в която трябва да се включат и специализираните училища по изкуствата, а там където няма такива, ръководствата на читалищата и детските музикални школи. Така слушайки своите връстници, младите хора ще разберат, че не е толкова страшно да се слуша тази наглед сложна музика и че тя носи красота и благородство.
В пропагандата на класическата музика трябва да се включат и медиите. Излъчването на кратки пиеси от този репертоар не само ще разнообрази музикалните стилове, но и ще накара масата, която ги слуша да ги възприеме без присъщата за нашите географски ширини съпротива. Добър пример в това отношение е неделното предаване на програма “Хоризонт” на БНР “Неделя 150”, където между политическите коментари на гостите в студиото, се пускат изключително класически творби. Инициатор на този подход е известната радиоводеща Лили Маринкова, на която можем само да благодарим.
Добре е Министерството на културата да призове радиостанциите да опитат да излъчват и класическа музика в така наречения “прайм тайм”, за да има равнопоставеност на различните видове. Предполагам, че ще има собственици, които могат и да откликнат.
Изключително важно е в тази кампания за възстановяване на престижа на музикалното изкуство да се включат и висшите училища, където се изучава музика и най-вече Националната Музикална Академия. Добре е ръководството да изисква от Министерството на културата съдействие в реализирането на кадрите, които завършват висшето си образовение. Напълно съм наясно, че старата централизирана система на разпределение не може, а и не бива да се възстановява. Но тя имаше и своите добри страни. Следдесетоноемврийска България не успя да намери достоен нейн заместител, затова болшинството от студентите които завършват у нас гледат към чужбина, като единствено място за реализация.
Това е повод за сериозно безспокойство, още повече на фона на съкращенията от изминалото лято. Тези, които ги извършиха трябва да знаят че с този си акт, обезсмислиха труда на редица отдадени на музиката млади хора, които ако въобще продължат в музиката като бъдеща професия, то са сериозно затруднени пред своето бъдеще.
Една добра възможност за тези, които са лауреати на конкурси, е участието им в основните известни музикални фестивали у нас. Нека организаторите на всеки конкурс да имат установени договорни отношения с фестивалите, като това ще бъде стимул както за повече участници, така и за тяхната по-добра подготовка. Така младите хора не приключват конкурсната програма с получаването на парите и концерта за закриването на конкурса, където обикновено са уморени и невинаги свирят най-добре, а краят му е началото на нови и в някои случаи далеч по-атрактивни ангажименти.
Като добре функционираща организация мога да посоча Съюза на българските композитори, в чиято зала сме се събрали. През последните години, вследствие на активното си ръководство, СБК се превърна в културно средище на столицата, където се отдава достойно място на българската музика. Установяването на контакти с други творчески съюзи на балкански и европейски страни е от изключителна важност за взаимната “сверка на часовника”, която всеки трябва да направи за да има база за подобрение на собствената си работа. Не само концертите, прегледа “Нова българска музика”, дните за нова музика “Звук и връзка”, които са домакин на настоящата конференция, но и продуцирането на дискове с български творби са дейности, които тепърва ще се оценяват по достойнство от бъдещите поколения. Защото съхраняването на българските творби за поколенията и тяхното изпълнение от водещи музиканти на своето време е мощен стимулиращ фактор за бъдещото поколение.
По развитието на духовната култура на една страна се съди доколко тя е цивилизована. Абдикирането на държавата като регулиращ фактор в стратегията за развитие на различните видове изкуства отпраща България на голяма дистанция от културния статус на развитите страни от Европейския съюз. Създава се поколение, за което многовековните ценности създадени в изобразителното изкуство, музиката, архитектурата и други не значат нищо. Поколение, за което запълването на свободното време се състои в пазаруване в мола. Средновековна Византия е поддържала по обширните си граници племена-войни, чиято единствена задача е била да ги пазят. Акритите /така са се наричали те/ не са създали никакви артефакти, които да се споменават в изследванията на историците на културата, а тяхното съществуване се споменава бегло само в енциклопедиите. Надявам се, че ролята на България няма да бъде аналогична само като пазител на външните граници на Евросъюза. Вакуума по отношение на културата който се откри през последните 20 години трябва да бъде запълнен.
Уважаеми колеги, искрено вярвам че класическата музика ще остане на необходимия пиедестал в България и че и за в бъдеще ярката плеяда таланти у нас ще работят и възпитават достойни свои последователи. От активната позиция на всички нас зависи това да стане факт. Време е да забравим честите противопоставяния между колеги в съсловието, от смешните сравнения кой е по-велик измежду тези, които трябва да са витрината на българското изпълнителско изкуство. И да не заставаме на страната на разрушителите на българската култура за да получим някакъв временен ръководен пост. Защото въпросът е наистина за оцеляване на истинските духовни ценности в страна с над 13 века история. Страна, в която веднага след Освобождението преди повече от 130 години са намерили благодатна почва традициите на западноевропейската музика и са поставили основата на съвременната българска професионална музикална култура. Всички ние сме призвани да защитим и съхраним високото реноме на българския музикант и предадем нашия опит на тези, които започват своя труден път по пътя на духовността в България.