Не бях посещавал Враца почти две десетилетия. Тогава бях чест гост на симфоничния оркестър, с който под диригентството на рано напусналия този свят дългогодишен техен главен диригент Валери Вачев участвахме в различни концертни проекти.

Есенният октомврийски ден ме посрещна с дъжд, но на централната градска пешеходна зона течаха мащабни ремонти по обновяването ѝ. С радост забелязах сградата на концертната зала и обновената ѝ фасада, нещо трудно допустимо за българската реалност в последно време. Въпреки стремежът към усвояване на европейски проекти, средствата винаги не достигат именно в културната инфраструктура и преди всичко извън столицата. В това отношение, Враца е едно щастливо изключение. От около една година, залата, в която репетира и концертира симфоничният ѝ оркестър има напълно европейски вид. Тя не е САМО освежена и боядисана, а с изцяло подменено оборудване- прожектори, столове за публиката, нова дограма. Това създава съвсем друго настроение на посещаващите редовните концерти на оркестъра, а естетичното пространствено оформление хармонира на артистичните търсения на сцената в лицето на солисти, диригент и оркестър.

Личи стремежът на новото ръководство на симфониета „Враца“ в лицето на директора Христо Павлов към цялостна промяна на концертната практика в града. Започвайки от новоремонтираната зала,       през внимателното дългосрочно планиране на концертния репертоар на оркестъра, съобразявайки го с ангажиментите на солистите и стигайки до реалния сценичен продукт- плод на всеотдайна и енергична работа за създаване на радост и естетическо удоволствие на неособено голямата, но вярна публика на този дългогодишен състав в града. Съпоставяйки този не само европейски, но и световен начин на оформяне на годишната програма с други наши градове, където не се знае след две седмици кой ще е солистът, да не говорим конкретно свирените творби, не можем да не адмирираме новото ръководство за неговото желание за промени.

Такива има и в самия състав на оркестъра, който е цялостно обновен. Един от основните проблеми на извънстоличните симфонични състави е застаряването на кадрите. Ниските заплати, губещата авторитет професия, която в „белите” държави е синоним на висок статут и обществена значимост в обществото, остарялата база по отношение на зали, инструментариум и т.н. отблъскваше все повече в течение на годините завършващите висшите музикални учебни заведения. От това и този затворен кръг на липса на кандидати за оркестрови инструменти в НМА, пенсионирания на авторитетни и заслужили с дейността си професори по тези дисциплини и като резултат- сериозен недостиг на млади инструменталисти, които да имат не само желание, но и бъдеще на оркестранти в симфоничните състави в България.

Едно от изключенията (заедно с оркестъра в Пазарджик е Враца). Наред със старите и опитни колеги, поне половината състав е от току що завършили НМА млади инструменталисти, или такива които все още учат, но са се доказали като ниво и най-вече желание за по-детайлна работа. Считам, че това е бъдещето на оркестрите в страната- привличане на млади хора в състава им и покана за солисти на не само утвърдени с дългогодишната си кариера имена, но и такива, които въпреки младата си възраст са се доказали на нашия и световния концертен подиум.

Така беше именно на този концерт на 3 октомври, който твърдя, че се превърна в събитие за врачанската публика. Солисти бяха цигуларката Лия Петрова и пианистът Симеон Гошев, които имат своите сериозни успехи по международни конкурси и които все по-трудно ще бъде да ги видим на родна земя.

Лауреат на първа награда на конкурса „Карл Нилсен”, носител на още престижни награди от музикални състезания ( „Тибор Варга” (Сион), „Луи Шпор” (Ваймар), „Вацлав Хумел” (Загреб)  и званието „Млад артист на Юнеско), цигуларката Лия Петрова бе избрала цигулковия концерт на Лудвиг ван Бетовен за своята врачанска изява. Известен факт е притеснението на цигуларите от този концерт, поради трудността му особено по отношение на интонацията. Като подминем този безспорен технически детайл, към сериозните трудности на този популярен и обичан от публиката концерт трябва да прибавим и особеното състояние и нетипично за автора спокойствие, което се излъчва от музиката (най-вече първа и втора част). Привикналите на драматични сблъсъци, стигащи до трагизъм в неговите творби слушатели, остават изненадани от съзерцателния характер особено на цигулковата партия, която се съпоставя с далеч по-решителните встъпления на оркестъра, който се стреми да поддържа класическия баланс в нелекия ансамбъл със солиста. В това отношение можем да търсим връзка в характера с клавирния концерт №4, написан малко по-рано от цигулковия. Явно след колизиите в „Апасионата” и други ярко драматични творби, композиторът търси така рядко спохождащото го чувство на отделеност от външния свят, когато спокойната мъдрост и философската светлина озаряват неспокойния му дух.

Точно това успя да излъчи изпълнението на Лия Петрова. Изискващ задължителна интерпретаторска зрялост, този концерт „стои” напълно на мястото си в нейните майсторски ръце. Тя успява да създаде „своите” мигове на красота и вътрешна хармония, да се „потопи” в съзерцателността на някои от епизодите, които са емблематични за това невероятно произведение- разработката на първата част, създадената като от друга феерична материя втора част и грациозния, изпълнен с много очарование Финал. Не може да не отбележим прекрасното сътрудничество с оркестъра и диригента Христо Павлов, които с вещина и разбиране проследиха всички моменти на солистична свобода, с които Лия Петрова затвърди впечатлението за ярък изпълнител на Бетовенова музика.

Рядко може да се наблюдава такава убедителна изява, в която техническото перфектно овладяване на солистичната партия се съчетава с дълбоко премислено и същевременно емоционално присъствие. В мисълта на Лия Петрова отсъстваше и най-малкия намек за излишна сантименталност, която би превърнала балансирано звучащата звукова материя в посредствено банална творба от началото на 19-то столетие. Не бих преувеличил, ако кажа, че слушахме интерпретация на световно ниво, при която дълбочината на мисълта е водещото звено в изграждане на многоплановата концепция.

Съвсем заслужено младата цигуларка беше възнаградена с възторжени аплодисменти, а тя пък „подари” на публиката част от солова партита в ре минор от Бах, изсвирена със същата проникновеност и съдържателност като Бетовен.

Почти без пауза концертът премина в своята втора част. В нея чухме още една популярна творба- клавирния концерт №1 от П. Чайковски. Идеята на програмата за свообразен стилов „скок” от класически балансираната Бетовенова мисъл, към бляскавия, изпълнен с емоционална наситеност и екструвертност мисъл на руския гений определено е търсена. Контрастът започва още с началото на клавирния концерт, който се „втурва” с възторжено-химнов блясък във все още приникнатата с вътрешно спокоен класически  баланс звукова атмосфера в залата. И тук-забележителен солист- Симеон Гошев (носител на втора награда от тазгодишния конкурс „Панчо Владигеров” в Шумен, както и на други престижни отличия), който напълно в рамките на своето виртуозно амплоа изгради една стандартна от гледна точка на интерпретацията концепция, в която успешно се съчетаваха лиричните „отдръпвания” и мащабните изграждания на плътно конструираната звукова тъкан, в които оркестър и солист заедно достигат до бляскави кулминационни фази. А с такива изобилства романтичната мисъл на автора. Симеон Гошев без проблеми се справя с техническите трудности (дори в по-бързи темпа) и се опитва да подскаже своята визия за това толкова популярно произведение. Като особено постижение бих искал да отбележа втората част на концерта и нейния среден бърз дял, където солист и оркестър постигнаха забележителен ансамбъл. Отново нестихващ аплауз и бис- Алегро барбаро от Барток.

Не бих искал да отмина ролята в този великолепен концертен проект на диригента Христо Павлов. Освен като мениджър и съставител на програмата, той се изяви впечатляващо и като диригент. Мнозина свързват неговото име с доскорошните му прекрасни  изяви като флейтист, и част от състава на оркестър на БНР, но към това се прибавя вече и кариера на диригент. При това музикант с дългогодишна практика, който знае тънкостите на оркестровия акомпанимент на редица трудни в това отношение прозведения.

С радост и гордост от нивото на нашите млади изпълнители си тръгнах от Враца, град който се променя и като визия и като културна реалност. Това е един от извънстоличните центрове които вече притежават не  само правото, но и възможността да получават качествен културен продукт от бъдещите наши следовници в музикалното изкуство.