Някак неусетно изминаха тези “земни” 40 дни от деня, когато ме достигна злокобната вест за отлитането в един по-добър (Дано) свят на моя съученик Васил Тодоров. Да, животът продължава, казват философите, но загубата остава. Загуба на един високо талантлив, но не “шумящ” с името си колега, който остави след себе си светъл спомен, такъв който в днешни дни не се случва често.

Васил още от ученик беше ненатрапчив, но разпознаваем, винаги готов да помогне, тактично да подскаже на нас, по-разговорчивите някоя грешка. Но по такъв начин, че никога да не обиди. По-късно животът ни раздели. Той – в симфоничния оркестър на БНР, високо оценен от колеги, диригенти и публика. Засичали сме се зад сцената на зала “България”, няколко думи, често пъти спомени. А и с камерата, неговия верен “другар” толкова години. С тази камера, той направи на нас, неговите съученици незаменим подарък при една от последващите ни срещи- ДВД с кадри от завършването на СМУ през 1980г., с подредба и музикален фон, който само той можеше да направи. Да, това беше привилегия на истински даровитите, но в случая съчетана с невероятна скромност, уважение към близките и приятелите.

Радвахме им се с Теодорина, също наша съученичка на тяхното семейство, семейство обградено от обич и уважение през времето, което Господ им отреди да бъдат заедно. Ранната смърт на Васил е наистина шокираща и несправедлива, но щастието на близките му да имат личност от такава класа до себе си е много рядко явление в този като цяло жесток свят.

Иска ми се да публикувам (с негово съгласие) прочувственото надгробно слово на проф. д-р Атанас Карафезлиев, с което той трогна всички приятели и роднини на Васил Тодоров след края на неговото опело. Наско е намерил точната мярка и израз, с който образът на Васил придобива своите истински измерения. Мир на праха му!