ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Избрано
Рудолф Щайнер



Същност на музикалното
Събр. съч. 283
превод от немски: Христо Маринов

Престоят на човешката душа в девакана и изживяването на музиката на сферите по време на съня без съновидения. Земната музика като несъзнателен спомен за това изживяване. Съзнателно осъществяване на тези връзки чрез окултното развитие.
Берлин, 12 ноември 1906 г.
Виждаме как чрез духовнонаучния начин на разглеждане на нещата светът и цялата природа около нас ни се изясняват и ни става все по-ясно как външните факти от живота могат да имат повече или по-малко значение за същността на човека. Днес ще се задълбочим върху въпроса защо музиката въздейства по един определен, своеобразен начин върху човешката душа. При това искаме да осветим дълбоко основите на душата.
За изходна точка ще поставим въпроса: Как може да бъде обяснено, че съществува едно толкова забележително наследяване, каквото например виждаме във фамилията Бах? Виждаме как в продължение на един период от 250 години почти тридесет членове на това семейство показват забележителна музикална дарба. Или да вземем един друг случай. във фамилията Бернули по сходен начин се наследява математическото дарование и осем нейни представители са били по-големи или по-малки математици. Това са два случая, които се разбират като наследяване. Но те представляват две напълно различни неща.
Открай време музиката се е разкривала на великите личности, които са се опитвали да проникнат по-дълбоко в житейските тайни, като нещо много специфично. Музиката винаги е заемала специално място в изкуството. Да вземем възгледа на Шопенхауер. В неговата творба „Светът като воля и представа“ той говори за изкуствата като за вид познание, което отвежда непосредствено в божественото, като това познание би могло да бъде познание на разума. Този възглед на Шопенхауер е свързан с това, че той е имал разбирането за света, че всичко, което ни заобикаля, е само огледално отражение на човешката представа. Този възглед разкрива, че външните неща предизвикват представи в човешките сетива и че човек именно по този начин влиза във връзка с нещата. Той не може да знае нищо за това, което не оставя някакъв отпечатък върху сетивата. Той говори физиологически за специфични сетивни усещания. Окото може да възприеме само светлинни усещания, останалите впечатления не възприема; то може да усети само това, което е светлина. По същия начин ухото възприема звуковите усещания и т. н. Всичко, което човек наблюдава като свой свят, се отразява, според възгледа на Шопенхауер, като един вид Фата Моргана отново в него, като отражение, предизвикано от човешката душа.
Съществува обаче една възможност, казва Шопенхауер, да се премине отвъд представата. Има едно нещо, за чието възприемане човек не се нуждае от външно въздействие и това е самият той. За него всичко външно е вечно изменяща се, вечно променяща се Фата Моргана. Само едно нещо усещаме неизменно и винаги по същия начин в нас и това е, което сме ние самите. Нашата воля е това, в което се усещаме, и не е необходим заобиколен път отвън, за да възприемем нейните въздействия върху нас. Когато упражняваме някакво влияние върху външния свят, тогава чувстваме волята, ние самите сме тази воля, затова знаем какво е волята. Ние знаем това от лично, вътрешно преживяване и по аналогия можем да заключим, че тази работеща воля в нас, както и извън нас, трябва да е налице и дейна, че трябва да съществуват силите извън нас, както и силата, дейна в нас самите. И тези сили той нарича световна воля.
Да си зададем въпроса: Как възниква изкуството? Отговорът на този въпрос, в смисъла на Шопенхауер, гласи: Чрез съчетаване на Фата Моргана вън от нас и в нас, чрез обединяване на двете. Когато творецът, например скулпторът, иска да създаде идеализиран образ на Зевс, той търси един първообраз. Той не наблюдава някой отделен човек, за да намери първообраза, а наблюдава много хора. От един човек той взима едно, от друг – друго и т. н. Той запомня всичко, което е сила, което е благородно, което е забележително, и от него оформя един идеализиран образ на Зевс. Това е идеята в човека, която е придобита чрез съчетаване на онова, което ни открива светът, което се приближава към нас в отделни детайли.
Да съпоставим мислите на Шопенхауер с тези на Гьоте, чийто израз откриваме в следните думи: В природата са по-важни намеренията. Така виждаме, че Шопенхауер и Гьоте са в пълно съгласие един с друг. Двамата приемат, че в природата съществуват намерения, които тя не постига напълно в делата си, не може да доведе до пълно проявление, най-малкото не ги постига в подробности. Творецът се стреми да разпознае тези намерения в природата, да ги обедини и да ги представи. Така разбираме, че Гьоте иска да каже, че изкуството е откровение на тайните намерения на природата, че творецът представлява продължението на природата. Той приема природата в себе си, оставя я да се възроди в него и да излезе от него. Като че ли природата не би могла да придобие завършеност и в човека се открива възможността да доведе делото ѝ докрай. Природата намира в него своя завършек, своя апогей, тя, така да се каже, възликува в него, в творчеството му.
В човешкото сърце се намира способността да се виждат нещата до техния край и това, което е било намерение на природата, да се изведе навън. Гьоте вижда в природата големия творец, който не може да постигне напълно своите намерения, които, така да се каже, се изправят пред нас като една загадка. Творецът обаче разрешава тази загадка. Той е големият разрешител, тъй като си представя намеренията на природата до края и ги извежда от себе си в своите творби.
Така е с всички изкуства, освен с музиката, казва Шопенхауер. Тя стои на едно по-високо ниво от останалите изкуства. Защо? Шопенхауер намира отговора и казва: Всички други изкуства, скулптурата, живописта, трябва да обединяват представите, преди да разгадаят тайните намерения на природата. Напротив, музиката, мелодиите, хармониите на тоновете са непосредствено проявление на природата. Музикантът чува непосредствено как пулсът на божествената воля бие в света; той долавя как тази воля се изразява в тонове. Така той стои по-близо до сърцето на света, отколкото всички други творци. В него живее способността да изразява волята, световната воля. Музиката е израз на природната воля, докато всички останали изкуства са израз на идеята за природата. Тъй като музиката се приближава по-близо до сърцето на света, тъй като е толкова непосредствен израз на неговите трепети и вълнения, затова тя въздейства толкова непосредствено върху човешката душа. Тя се влива в душата като нещо божествено в различни образи.
Като отправим поглед от възгледа за това величествено изкуство на тези велики духове, каквито са Шопенхауер и Гьоте, към възгледа, чрез който окултизмът осветява тези въпроси, виждаме по един учудващ начин, че от това, което представлява човекът, ни става разбираемо и понятно защо тоновете, хармониите и мелодиите му въздействат така. Връщаме се към познатите ни три състояния на съзнанието, които са възможни за човека, и към неговото отношение към трите свята, към които той принадлежи по време на тези три състояния на съзнанието.
Съществуват три състояния на съзнанието, но само едно от тях е напълно познато на обикновения човек. Докато по време на другите две той не знае нищо за себе си, преживява ги без да успее да ги доведе до спомен, до съзнателно въздействие от тях в познатото му състояние на съзнанието. Това състояние на съзнанието обозначаваме като обикновено, будно дневно съзнание. Второто състояние на съзнанието е познато частично на обикновения човек. Това състояние е изпълненият със съновидения сън, този символик, който показва на обикновения човек в символи често просто ежедневни преживявания. Третото състояние на съзнанието е сънят без съновидения, който означава за обикновения човек състояние на пълна празнота.
Посвещението обаче дава едно преобразуване на тези три състояния на съзнанието. Най-напред се променя неговият сънищен живот. Той вече не е хаотичен, не е повече отражение на ежедневните преживявания в често объркани символи. Напротив, един нов свят се отваря пред човека в съня със съновидения, един преливащ от цветове свят. Той е населен от сияещи светлинни същества. Това е астралният свят. Това не е новосъздаден свят, той е нов само за човека, който досега е бил потопен в пониженото състояние на съзнание на ежедневния живот. Този свят е винаги тук, той обкръжава непрекъснато човека. Този свят е реален, също толкова реален, колкото заобикалящият ни свят, който ни се разкрива като действителност. Ако човек е посветен, приел е инициацията, той се запознава с този чуден свят. Учи се да съществува съзнателно в него, с едно също толкова ясно съзнание, колкото е неговото дневно съзнание. Той също се запознава със своето астрално тяло и се учи да живее съзнателно в него. Каквото преживява в този нов свят, който се отваря пред него, е живот и действие в един свят на цветове и светлина в същественото. Чрез посвещението човек започва да се пробужда от обикновения сън със съновидения. Той се чувства сякаш издигнат над едно вълнуващо се море от преливаща светлина и цветове. А тази искряща светлина, тези преливащи цветове са живи същества. Това преживяване в съзнателния сън със съновидения се пренася също така върху целия живот в дневното будно съзнание.
Човек достига третото ниво на съзнание, когато съумее да преобрази съня без съновидения в едно съзнателно състояние. Светът, в който се учи да навлиза, му се разкрива първоначално отчасти, после все повече и повече. Той започва да живее в него все по-дълго, става все по-съзнателен там и изживява много значителни неща.
Сега човек може да достигне до положение да възприема втория астрален свят, когато навлезе в така наречената велика тишина. Той трябва да бъде тих, напълно тих. Великата тишина предшества пробуждането в астралния свят. И тази най-дълбока тишина става все по-голяма и по-голяма, когато той започне да се приближава до третото ниво на съзнание, до състоянието, което се изживява в съня без съновидения. Цветовете на астралния свят стават все по-прозрачни, светлината става все по-чиста, сякаш по-одухотворена. Тогава човек има усещането, че сякаш сам живее в тези цветове, в тази светлина, сякаш нищо не е извън него, а той самият е цвят и светлина. Той се чувства астрален в този астрален свят, трептящ във велик, дълбок покой. Тогава тази дълбока тишина започва малко по малко да се изпълва със звуци, леко, постепенно да зазвучава духовно. Светът на светлината и цветовете се прониква от звучащи тонове. Третото състояние на съзнанието, в което човек постепенно навлиза, съществува поради това, че цветният свят, в който той живее в астрала, се прониква от звучене. А това е деваканът, който е така нареченият ментален свят, отварящ се сега пред човека. И той пристъпва в този чуден свят през портата на великата тишина. От великата тишина към него прозвучава тонът от другия свят. Така в действителност стои въпросът със света на девакана.
Някои теософски книги съдържат други описания за него, но те не се основават върху лично изживяване на действителността в този свят. Например Ледбийтър дава вярно описание на астралния план и на изживяването в него, но неговото описание на деваканическия план не е вярно. То представлява една свободна конструкция, съставена по образеца на астралния план, но не е изживяно лично от него. Всички описания, които не описват как се получава тонът, не са правилни, те не идват от лично изживяване. За девакана е характерно, че най-малкото в основата си е един звучащ свят. Но не може, разбира се, да се смята, че деваканът не е озарен от цветове. Той е проникнат със светлината на астралния свят, защото не е отделен от него. Астралът прониква също в девакана. Но деваканът в същността си се намира в тоновете. Това, което беше светлина във великата тишина, започва да звучи.
На един по-висш план на девакана от тона се образува нещо подобно на слово. Оттам идва всяко истинско вдъхновение и в тази област се движат авторите, които са вдъхновени. Там те преживяват едно звучене в унисон с истините на по-висшите светове.
Сега трябва да си представим, че не само посветеният живее в тези светове. Разликата е само в това, че посветеният изживява тези видоизменени състояния в съзнание. В него е изменено в съзнанието само това, което обикновеният човек изживява отново и отново несъзнателно. Обикновеният човек изживява тези състояния действително и постоянно, само че не знае нищо за това, защото не е съзнателен за себе си и за преживяното. Но въпреки това той донася нещо от тези въздействия, които изживяването предизвиква у него. Сутрин, когато човек се пробуди от сън, той не носи само телесно освежаване чрез съня, а носи със себе си от онези светове също и изкуството. Защото изкуството не е нищо друго освен несъзнателно спомняне на преживяното в астралния свят. Например художникът излиза далеч над действителните физически цветове, когато полага своите цветни тонове и цветни хармонии върху платното. Къде е видял тези тонове, тези искрящи цветове, къде ги е изживял? Това са отзвуците на астралните преживявания през нощта. Само това преливащо море от светлина и цветове на красота, на астрална искряща дълбина му дава възможността онези цветове, в които е пребивавал, да ги използва отново, когато се опитва да възпроизведе в тежките земни цветове на нашия физически свят приблизително идеала, който живее в него, който той е преживял.
Така в живописта виждаме сенчест образ, отражение на астралния свят върху физическия свят. Ние виждаме въздействието му по един толкова забележителен начин, така чудно да оживява в човека.
В голямото изкуство съществуват прекрасни неща, които изглеждат по коренно различен начин за окултизма, защото той съзира техния праизвор. Да вземем например два портрета на Леонардо да Винчи, които се намират в Лувъра в Париж. Единият представя Бакхус, другият – Йоан. Двата портрета показват едно и също лице. За двата е използван един и същи модел. Те се различават един от друг не чрез своето външно новелистично въздействие. Живописните светлинни мистерии, които те съдържат, почиват много повече върху тяхното цветово светлинно въздействие. Портретът на Бакхус е изобразен в характерна червеникаво искряща светлина. Като че ли тялото носи в себе си тази светлина. Тази характерност сякаш говори за едно скрито под кожата изобилие и по този начин обрисува природата на Бакхус. Сякаш той поглъща светлината, която се наслагва с характерността на това изобилие. Напротив, Йоановият портрет показва едно целомъдрено жълто обагряне. Като че ли цветовете на тялото само си играят, сякаш то не приема светлината, допуска само да го заобикалят светлинни форми, но нищо не иска да приеме отвън. Една напълно безкористна, напълно чиста, напълно благородна телесност говори от тази картина на този, който я съзерцава.
Окултистът разбира всичко това. Само не трябва да се смята, че творецът винаги разбира това, което е скрито в неговите творби. Отзвукът на астралните му видения няма нужда да прониква чак във физическото съзнание, за да живее в неговите творби. Леонардо да Винчи може би не е познавал окултните закони, по които са създадени неговите портрети – това не е важно, – но ги е следвал по инстинктивно усещане.
Така в живописта виждаме сянката, отзвука на астралния свят върху физическия свят. Напротив, музикантът достига като чрез магия един още по-висш свят. Той достига света на девакана във физическия свят. Наистина мелодиите, хармониите, които ни говорят от творбите на нашите големи майстори, са истински отражения на девакана. Ако сме в състояние да почувстваме някъде една сянка, едно предусещане на девакана, това е в мелодиите и хармониите на музиката, в нейните въздействия върху човешката душа.
Връщаме се още веднъж към същността на човека. Първоначално откриваме физическото тяло, след това етерното тяло, после астралното тяло и накрая аза, който става съзнателен в човека в края на атлантската епоха.
Когато човек спи, астралното тяло и душата на усещането (Empfindungsseele) се отделят от нисшата му природа. В леглото остава физическият човек, свързан със своето етерно тяло. Всички останали негови членове се отделят и живеят в астралния свят и в девакана. В тези светове и най-вече в света на девакана душата приема света на тоновете. При събуждането си всяка сутрин човек действително е проникнат от музикалното, от едно море на звуци. Човек няма нужда да знае това, защото неговата природа е така организирана, че да следва тези въздействия; той представлява една музикална природа. Музикалното удоволствие не почива върху нищо друго освен върху правилното съгласуване на хармониите, които той е донесъл със себе си оттам, със звуците и мелодиите оттук. Когато тоновете отвън съответстват на тоновете отвътре, получаваме музикалното удоволствие.
За музикалното е от особено значение съвместната работа на душата на усещането и тялото на усещането (Empfindungsleib). Трябва да се знае, че цялото съзнание произхожда от един вид преодоляване на външния свят. Това, което се открива на човека като желание и радост в съзнанието, означава победа на духовното над тялото на усещането. За завръщащия се човек от съня с вътрешните трептения съществува една възможност да настрои по-силно тоновете и да може да възприеме победата на душата на усещането над тялото на усещането, така че душата да е в състояние да се почувства по-силна от тялото. Човек може да възприема винаги при въздействието на минорна тоналност как трептенията на тялото на усещането са по-силни, докато при мажорна тоналност душата на усещането вибрира по-силно и надвива тялото на усещането. Когато прозвучи малка терца, се чувства душевна болка, надделяването на тялото на усещането. Но когато прозвучи голяма терца, се оповестява победата на душата.
Сега можем да схванем върху какво се основава дълбокото значение на музиката, защо от всички, които познават връзката на вътрешните неща, ѝ се предоставя най-високото място сред изкуствата, защо ѝ се отрежда особено място също и от тези, които не знаят нищо, и защо тя докосва най-вътрешните струни на душата ни и ги кара да прозвучават.
Когато човек в смяната между сън и събуждане непрекъснато прави преход от физическото към астралното и от астралното към света на девакана, можем да видим в това подобие на неговата инкарнация. Когато човек напуска при смъртта физическото си тяло, той се издига през астралния свят към девакана. Там той открива собствената си родина; там той открива своя покой. Подир празничното време на почивка там следва отново слизане във физическия свят. Така той прави непрекъснат преход от един свят към друг.
Човек намира напълно изконно и родствено това, което принадлежи на девакана. Вибрациите, които го проникват, се усещат от неговата най-дълбока същност. Той усеща астрала и физическото, така да се каже, само като обвивка. В девакана е неговата прародина и отзвуците от тази родина, духовния свят, прозвучават в хармониите и мелодиите на физическия свят. Те пронизват този по-нисш свят с предусещане за едно прекрасно и чудно съществуване, проникват в най-дълбоката същност на човека и я разтърсват с трептенията на най-чиста радост, на най-възвишена духовност, каквато този свят не може да му даде. Живописта говори на астралната телесност, но звуковият свят говори на най-вътрешното в човека. И докато човек не е посветен, първоначално му се открива светът на девакана, неговата родина, в музикалното. Оттук следва високото уважение към музиката на всеки, който предчувства тази връзка. Шопенхауер също я предчувстваше чрез един вид инстинктивна интуиция, която той изразява в своите философски формулировки.
Така чрез окултизма светът и преди всичко изкуствата стават разбираеми за нас. Всичко горе е, както долу. Който разбира тази сентенция във висшия смисъл, той се учи да разпознава стойностното в нещата и още по-стойностното в света и малко по малко започва да усеща в себе си като стойностно познание копието на по-висшите светове, и също така чувства в музикалното картината на един по-висш свят.
Делото на архитекта е превърнато в материя. То е изработено от камък, който устоява столетия. Същото е и с другите творби на скулптурата и живописта. Те са външни, приели са форма.
Но музикалните творби трябва отново и отново да бъдат пресъздавани. Те се носят на вълните на техните хармонии и мелодии, които са изображение на душата, която в нейните инкарнации трябва отново и отново да се изживява във вълнението на времената. Както човешката душа е нещо в процес на развитие, така нейното отражение на земята е нещо леещо се. Дълбокото въздействие на музиката почива на това родство. Човешката душа се излива надолу от своята родина, девакана. Тя се устремява отново нагоре към него, а също така нейните сенки – звуците, хармониите. От това следва интимното въздействие на музиката върху душата. От музиката говори на душата изконното ѝ родство, от нея звучат в душата звуците на родината ѝ в най-дълбок смисъл. От прародината ѝ, от духовния свят, оттам звучат към нас съзвучията на музиката и ни говорят утешително и възвисяващо във вълнуващи мелодии и хармонии.
Уникални посетители: 125