„Всяка професия има една линия, която аз наричам линия на професионалната съвест и никой не може да си позволи да падне под нея. Може да отива нагоре или надолу – това е нещо като рубикон… но ако един професионалист слезе надолу и това стане рецидив и система, то той трябва да се откаже от тази професия.“

50 години са отминали от създаването на емблематичния за българското хорово творчество дамски камерен състав, известен в настоящето като Софийски камерен хор „Васил Арнаудов“. Зимата на заветната 1966г. намира няколко млади момичета, наследници на вокалните хорови школи на хора на девойките и на Бончо Бочевата „Бодра смяна“ без поприще за изява на своите качества в ансамбловото пеене, но с огромно желание за такова.
Именно тогава, шестте певици Виолета Кръстева, Петрана Цонева, Снежана Кръстева, Мария Павлова, Лиляна Спиридонова и Райна Бонева решават да основат свой вокален ансамбъл. С подкрепата на най – силните фигури от изминалото поколение наши хорови диригенти – Георги Робев и Васил Арнаудов, те избират за свой водач Ирина Щиглич, и през първата година от своето съществуване, се заражда и изгражда „душата“ на младия Софийски камерен „ансамбъл“ , така че през активния сезон на 1967г. са привлечени още опитни певчески гласове, както и техният диригент Васил Арнаудов, по това време все още млад асистент – преподавател в Музикалната академия.
Работата с големия майстор на хоровия звук толкова увлича младите певици, заражда се една истинска радост и любов от общото виждане за музициране – безсъмнено това довежда до изграждането и утвърждаването на един от най – елитните български дамски състави в хоровото ни творчество. Следват години на концерти и множество участия в страната ни и извън нея. Макар хорът да не си поставя амбициозната цел да бъде най – добрия професионален състав, а привидно да действа на едно полу-професионално равнище, с времето той привлича опитни певици с професионално развитие в изкуството, музиканти, като до момента своя принос за развитието на хора са дали множество професионални певици, музиканти и изключително надарени любителки на музиката.
Първият ми досег с този хор беше преди 5 години, когато почти случайно реших, че е уместно развитието ми като хоров диригент да започне с участие в добър певчески състав. Спомням си, че прослушването ми от настоящия диригент на състава – проф. Теодора Павлович, протече сравнително леко, като тя ме предупреди, че няма големи очаквания, но трябва да вложа труд и да уча много бързо материала, тъй като се появявам 1 седмица преди концерта за 45 – годишнината на състава. Същата вечер отидох на първата си репетиция с този състав. Разбира се, при влизането и представянето ми, дамите ме удостоиха с по един поглед и веднага се насочиха към работа, а аз седнах най – отзад, за да слушам и наблюдавам.
Не мога да кажа какво точно съм си мислела в този момент и какви са били очакванията ми /изглежда не кой знае какви/, но със сигурност при изпълнението на първата песен – Bitte nicht от Франческо Милита – останах като попарена и почти ми се прииска да не бях там, защото веднага осъзнах колко работа ме чака. Две от колежките ми в академията, които също бяха приети в този състав малко преди мен, ме бяха предупредили, че 1 седмица е времето, в което дамите научават нови песни почти без повтаряне на репетициите, въпреки това обаче не бях очаквала, че става въпрос за изпълнения на съвременна хорова музика, на атонални или битонални творби.
Мисля, че от този момент нататък нещо много силно ме привлече към състава на тези строги и безкрайно влюбени в музиката дами. Сега като се замисля, отминали са само 5 години, но се чувствам адски свързана с тях, сякаш винаги сме се познавали. Но не и равна с тях. Никога не можеш да се чувстваш напълно равен с хората от общност, която е преминала през толкова много.

„Работил съм и с други хорове, но Хорът на Софийските учителки, хор „Родина“ от Русе и Софийският камерен хор „Л. Пипков“ – моята най – изстрадана радост, са творческите колективи, на които съм раздал най – много от силите си.“

През годините на политически промени и много голяма държавна, а от там и културна нестабилност на България, 1991г. заварва неподготвени момичетата от Софийския камерен хор „Любомир Пипков“ за може би най – голямата трагедия в творческия им живот. На 19 март 1991г. диригентът Васил Арнаудов неочаквано напуска този свят.
Въпреки огромната мъка и разбитото сърце на елитния български състав, силните дами, често наричани из хоровите среди „лъвици“, заради невероятния си хъс и любов към музиката, решават че искат въпреки загубата си – или може би дори вдъхновени в името на техния водач – да продължат своето развитие. Така след много съвещания и общо събрание за решаване на ключовите въпроси, свързани със съществуването и изобщо – оцеляването на състава – те избират за свой диригент младата асистентка и вече 6 – годишен хормайстор на хора на проф. Васил Арнаудов – Теодора Павлович.
От този момент нататък тя става един себеотрицателен предводител, пазител и вдъхновител на хоровото дело на Софийски камерен хор, като едно от първите неща, които прави, за да докаже своята преданост към проф. Арнаудов, както и любовта си към неговия състав, е промяната на името му – в негова чест, оттогава и досега той се нарича Софийски камерен хор „Васил Арнаудов“.
Има нещо изключително впечатляващо в начина на музициране на дамите от Софийски камерен хор, което смятам за прецедент в хоровото ни изкуство. Това, което е задържало състава начело на най – елитните български полу-професионални /че дори и професионални/ състави, а именно – въздействието върху публиката. Неведнъж съм се изумявала как независимо от всякакви обстоятелства, една много чиста и истинска самоотвержена любов към музиката кара тези дами винаги да представят не просто най – доброто от себе си, а напълно всичко, на което са способни. Като сравнително млад член на състава, бих казала, че всеки един концерт носи свой заряд, уникално усещане и определено излъчване на цялостта на хора. Естествено, не мога да кажа, че знам какво е било „едно време“, но определено се усеща, че има нещо останало от тогава, нещо, което аз лично си позволявам да наричам „душата на хора“ – и това е още от „едно време“.
Именно това „нещо“ проф. Теодора Павлович напълно отдадено защитава, а с времето започва и да подхранва чрез своя собствен артистичен принос, в продължение на 25 години. Макар заставането на мястото на личност като Васил Арнаудов да изглежда дори плашещо, тя достойно продължава традицията му, като времето се отплаща за нейната лоялност и любов – в момента тя е едно от водещите имена в съвременното ни хорово изкуство не само в България, но и по света.
С отбелязването на своята 50 – годишнина, съставът преживява отново множество промени, като основен факт е, че в момента той не наброява повече от 25 души – но също е вярно, че това са едни от най – лоялните певици в този хор. С не много, но за сметка на това елитарни и добри концерти, съвместно с дългогодишни приятели и партньори на хора, тази година той отпразнува своя юбилей, увенчавайки го с издаването на компакт диск с изпълнения от Мюнхен.