До смърт си омръзнах.
Тогава стозъбият дъжд
дойде и ме сдъвка,
и глътна
в стомаха си блатен.
И ето – зелени велурени пръски
и лигав камъш,
и риби опашки
полека покриха краката ми.

И какво, че наблизо
се гънеше лудият влак,
като червей, нанизан на релсите –
стръв и закана.
Аз бях вече невидим от глад и от хлад,
и напразно
като ганглиев пръстен подпухна
вагон-ресторантът.

А когато и мойта
забравена въдица звънна
и сред пукот на паяжини
вдигна снага като кула,
аз разбрах, че ме чака –
жестока
и тъжна
на дъното,
най-самотната
в целия космос акула.

Към думите тръгваш – свещенослужител, палячо,
прискърбен бърборко, изгонен от немия рай,
налудничав пратеник с неизпълнима задача –
към думите тръгваш, решен да отидеш докрай.

А те като мишчици тичат край тебе, изплъзват се.
Отминеш ли, те като охлюви вдигат рогца;
отминеш ли, те се изправят и плачат със зъзнещи,
болезнено-сгърчени, меланхолични лица.

Не тръгвай към думите – тия двулични сирачета.
Те никого нямат, но техния плач е капан.
Те никого нямат, те просят закрила, обаче
не дават утеха, а своя невидим саван

изплитат край тебе, сноват с неизменно усърдие…
В уютни миражи те люшкат, понеже си сам…
Единствени стават, последни – а после си тръгват.
Тогава ще стигнеш, но вече – завинаги ням.

О, дебелокожи владетелю,
Създателю соленокръвни,
не засищай нашите детски,
нашите земноводни души!

Остави нашата ученост
да се развива спокойно.
Остави наивността ни
без взривове да расте.

Остави нетърпеливите –
не ги парализирай със мъдрост.
Остави танкерите до допоят
с нефт жадните им коли.

Остави фанатиците
при ядрените им индулгенции –
нека благоговейно
остареят край тях.

Нека делфините научат
таблицата за умножение,
нека до Марс подскочи
жизненият стандарт!
Нека социално се впишат
гениите и маниаците,
нека дискотеките не пресъхват
от жизнерадостен оборот!

О ти, който излизаш
с тризъбеца от морето
и придържаш полека
бутафорната си брада –
дай на гладния цял залив
пастети от водорасли,
дай на сития глад
или апокалипсис.

Дошло е време да Му състрадаваме.
Дошло е време да изпънем жили,
уши да завъртим като антени,
като прасета да прозурлим междуплочието,
да пуснем сламки до каналите на мравките,
да изкорубим будките, бетоните,
да се задавим в кашлица гръмовна,
лайна да проядем, ако е нужно,
но да Му сторим място за почиване.