ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Проза
Румен Стоянов



Динозавърски спомени

Към Саргасово море

Петимата избраници, две моми и трима момци, отидохме самолетом до Прага, пренощувахме и на другия ден пак въздушно отпрашихме за Острова на свободата. Но преди там да стигнем имахме две срещи с дивия запад: кацнахме в Гандер, Ирландия, сетне в Шанон, Канада. В първото летище докато чакахме да мине техническият престой, подирих тоалетна, макар не с комсомолска цел да му пикая на капитализма, но там, за мое смайване, бе къде-къде по-светло, по-красиво, по-чисто, по-уханно от наша модна столична фризьорница и добре, че Драганово ме бе поподготвило за съблазни отвъд желязната завеса, та устоях на изкушенията и зашеметен от видяното се върнах в леталото. Беше от старите дъгласи, през Втората световна война подвизавали се като летящи крепости, а сетне преустроен в пътнически. Иди разбери дали тая пътническа хвърчилка (за сегашни разбирания таралясник и половина) не е ръсила смърт над мирна София, гдето американски бомби разрушили над 12,000 сгради, убили 852 души.

Повтаряч

В Хаванския университет следвах нещо с предълго обозначение: лиценциатура по испански език и кубинска и испаноамериканска литература. Но имаше доста разлики в тамошната и тукашна учебна програма, та макар да бях завършил трети курс, повторих го. Обучаваха ме преподаватели с безспорна тежест: Раймундо Ласо и Хуан Маринело са били посланици пред ЮНЕСКО, а вторият и ректор; Хосе Антонио Портуондо по-късно бе председател на Института за литература и езикознание; Роберто Ретамар оглави Дома на Америките; Рикардо Аларкон стана дългогодишен представител в ООН, сетне председател на Националното събрание на народната власт (парламента); Салвадро Буено вече бе написал история на кубинската литература; Марио Родригес Алеман бе авторитетен кинокритик; Камила Уреня беше сестра на прочутите братя литератори Педро и Макс Енрикес Уреня; Мануел Галич бил е дваж министър, на образованието и на външните работи, посланик, а преди туй кандидат президент на своята родина Гватемала; Аделайда де Хуан беше видна изкуствоведка. При нея учих четири семестъра (по-скоро саместъра, защото се готвех самостоятелно, зер пак наваксвах пропуснати сгоди) история на изкуствата, от Портуондо слушах естетика, от Ретамар ­ стилистика. Трите предмета не бяха застъпени в софийската филология и хубаво, че о тях се докоснах. Но с превод изобщо не се занимавахме, както у нас студенти българисти. Тъй че макар да учих в два университета, досежно преводачеството останах самоук. Всяко зло за добро: вместо да ми се налива кое-що в главата, аз трябваше да си блъскам блъските и да стигам до множество изводи собствено производство. Кога излезе първият ми превод нямаше даже испанско-български речник, та ща не ща трябваше да откривателствувам: просто не бе възможно да чопвам едно-друго, ами трябваше да го измислям. Едва подире се нароиха речници, помагала, испанистиката ни вдигна полет, но то означаваше и готови решения, чужди, не че са лоши, напротив, биват и по-сполучливи от твоите, но рязко ограничават възможността да постъпваш самостоятелно. Многажди казвал съм на питомци, че като им обясняваме кое каква точно съответка има на български отнемаме им свещеното право да мислят със собствен ум по даден въпрос. Не че забраняваме, но колцина дирят нещо по-различно, щом даскалът е рекъл тая дума, израз какво значи. В такъв смисъл нищо не може замени самостоятелния труд, както за преводача, тъй и за обществото. С прекаленото си обгрижване ощетяваме, неволно, бъдещите преводачи, от глезотията да им поднасяме все готови словесни изделия мозъците им омекват, ибо орган, който се малко напиня, той закърнява. Обществото също няма голяма полза от такъв вид поточно избълвани прехвърлячи: дали сто човека или трима ще мислят по даден въпрос няма значение, щом мислят еднакво или почти. Мен Дядо Господ в безкрайната Си милост ме остави да търся безброй решения, решенийца, решенийчета, принуждавайки ме да напъвам сивото вещество, за което съм Му изключително благодарен.

Смърт, без право на обжалване

Преводачът уби карикатуриста в мен. Защото до отиването ми в Куба поизлизваха мои карикатурки, бивах ощастливяван от вестниците “Софийски университет”, “Студентска трибуна”, “Вечерни новини”, па дори многотиражката (сиреч местно вестниче) “Знаме на социализма”, издавана, дръж се да не паднеш, любомъдри, в чудното село Драганово, а като средношколец ежедневникът “Народна младеж” отпечата прерисувани две мои карикатури. Изкуството на смешната рисунка упражнявах в стенвестници кога бях под син пагон, сиреч на Военно-въздушните сили. Предполагам, че слабоватото мое карикатурясване ще да е поукрепило, ако не поразвило чувството за хумор, което ми е от ползица в преводачо-писачеството. Участвах в хумористичния вестник “Трън” на Софийския държавен университет, остана снимка с Димитър Керелезов, удостоверяваща тоя славен факт в никак славното ми животоописание. От “Трън” помня карикатуристите Валентин Илиев, Иван Бабуков, те наистина се изявиха в последствие. Заедно с приятели, следващи архитектура в Хавана, изрисувахме грамаден стен-вестник с майтапчета по случай една нова година, чествана в посолството от българските младежи, па и го снимково увековечихме. Списание “Сигнос” удостои читающата своя публика с една моя карикатура и, макар онасловена “Духовен глад” (мъж с широко отворени очи свирепо ръфа книга), тя ми бе на туй поприще лебедова песен: обсеби ме преводачество. Но преди това да стане, и то безповратно, присламчвах се о карикатуристи, нежели прехвърлячи. Дори само познанството с Борис Димовски възмездява ония ми занесии. В Големите Антили карикатурата ми отмиля, може би тя избледня сред потопа от новотии всякакви, не знам точно коя бе причината за отказа ми да шаркам, но по-добре: нещата ми излизаха твърде сковани, ако исках да напредна в тая посока трябваше много да работя над тромоватия мой изказ, че да ги огъвкавя, не го сторих, карикатурно издъхнах.

Да бъда или да не бъда?

В Острова на свободата реших (за това решителност не трябваше) да уча още някой език. Но кой? Изборът не бе никак голям. В университета нямаше такива курсове, езиковата школа “Хосе Марти” предлагаше съвсем ограничен набор от словесности, въпросът стоеше английски или португалски. Разсъдих лениво-пресметливо: знанийцата в испански, френски, латински ще ми позволят да напредвам по-лесно и по-бързо с езика на Камоенш, нежели с Шекспировия, я да карам из царския, романски път. По майчин род съм от Хайлазови, ето защо ради мързел хванах португалски. В школата преподаваше бразилец, тъй че съдбата пак теглеше към Латинска Америка. Заниманията бяха всяка вечер, губех сгодата да ям в студентския стол, поминувах с прясно изцеден сок от захарна тръстика, друго разхлаб(д)ително, сиреч газирано, питие и един-два сладкиша, та началното влизане из дебрите на португалския го отгладувах. Учителят беше политически емигрант, крещящо неподготвен за тая дейност и групата креташе много по-бавно, отколкото близостта с кастилския позволяваше. Нямаше и следа от каквото и да било помагало: един даскал и толкоз.

Вкратце и со кротце

Горнооряховската Втора гимназия “Елена Грънчарова” не само удостои мен недостойника да ме води из дебрите на знанието години цели четири, но и там учих предмет, който отдавна потъна из небитието и затуй му отделям редовце, умилно е да си припомня, че и посредством него добивах умятности за строител на социализма. Предметът се казваше стенография. По нашенски теснопис, сиреч бързопис. Тогиванка, петдесетте години на блажено усопшия ХХ век, не съществуваха послешните улеснения да записваме човешка реч. Говори възторжено (в ония славни времена думата възторг беше тъй ценена и честотно използвана както сега думата предизвикателство), ръководен другар, изразява безпределна вярност към партията, подставеничка на КПСС, чертае светли бъднини, зове да изпълним петилетката в съкратени срокове, а как ще съхраним за грядущето пламенното изявление? Чрез стенографията. При липсата на записна техника положението спасяваше го тя. Но висеше гаче воденичен камък на юношески неукрепналата моя шия.
За да усвояваме тънкостите на стенографията купувахме тетрадки, нарочно разчертани по съответен начин, позволяващ да скрепяваме хартиено словата доста по-скоростно, отколкото с букви. Знаците, които използвахме, наричахме сигли. Драснеш кривуличка една, завъртулки две, а с тях изписваш дълга дума и пестиш часове. Кой партиен мозък заченал, родил, оделотворил е класовете да пъшкат над предмет, дето им е напълно безполезен, не ми е известно. Защото никой от съучениците ми не приложи никъде оная усвоена ловкост. Но аз търпеливо понесох бързописното изпитание. Въпреки тия ми самоотвержени подвизи социализмът изненадващо пропадна. Вероятно е трябвало да овладея значително по-добре изкуството на бързото писмо. Поразпитах тогова-оногова от горе-доле връстници, минали през други сродни училища, и се оказа, че тях стенография не ги е осенила. Тя можеше да послужи на секретарки, журналисти. Не станах ни едното, ни другото, още по-малко третото.
Все пак о секретарство поотърках се. То ме споходи не в Дунавската хълмиста равнина, гдето запаметявах сигли, а посред Карибското море. Извикаха ме от нашето посолство и ми обадиха, че секретарката на българска търговска представителка ще излиза в отпуск по майчинство и още не заявил, че причинителят не бях аз, добавиха търсели кой да замества кубинката. Искам ли службата за месец да поема? Преди нето или дато нека приказвам с началничката й, ще разбера какъв точно е онзи труд. А тя като ми, рече, каза: ще обслужваш телефона, ще приемаш посетители, поща, ще правиш и поднасяш кафе, ще пишеш на машина по някое писмо. Възнаграждението беше тлъсто спрямо мършавичката ми стипендийка. По комсомолски честно признах на моята бъдеща повелителка, дека не владея машинопис, а тя насърчително отвърна тъкмо ще се научиш. И приключи: важното е да не издадеш търговската тайна.
Оказа се, че търговката движела някаква сделка, та се бояла да не подуши братска соцстрана и не съвсем братски да направи по-изгодно за Куба предложение. Значи никому да не продумвам какво замисля се в спретнатото офисче. Ако туй бил зорът, аз съм немтурник (тъй думат в чудното село Драганово за човек яко мълчалив). Отивах преди работно време да тракам усърдно по клавишите овладявайки новата за мене занимавка. Малкото писма, които другарката издиктува, аз ги лесно записвах и превеждах, но лошото идваше после: трябваше да няма ни една грешка, та дорде такова постижение сътворя хвърлях в кохчето по не знам колко листа. И като природозащитник признавам, че излишна сеч по моя вина е имало. Щом служебното послание биваше спешно и нямаше как да се мотая, търпеливото ми началство не можеше да изчака благополучния свършек на онуй мудно клъв-клъв, а с я дай на мене го измайсторосваше за срам и позор на своята секретарка. В качеството ми на такава обладавах и друга чудновата отлика: бях брадата.
Не знам какво впечатление оставаше у посетител кога след негово позвъняване отваряше вратата особа с брада и уси, но предполагам, че ще да е бивало от порядъка на изненада и разочарование. Ако дошлият бях аз, щях тоже да предпочета красива девойка, в чиято пазва погледом се надниква дорде връз масичката поставя задължителните чашка с кафе, захарница, салфетка, лъжичка, вода. Моя смиреност не предлагаше с какво мъж да си оплакне окото и ухото: ни хубав дирник врътвах, ни звънлив гласец ромонеше. Допускам, че кубинец вдигнеше ли телефона и чуеше в ответ далеч не чуруликащ говор, ще да го е сепвала мисъл за погрешно извъртян номер.
Зададе се Рождество Христово и макар този най-светъл празник да беше в революционна немилост, търговката пращаше бутилки с отечествени напивки. Не съм сръчко и скромните опаковки бяха за мен трепетен обред. Виждайки грижовната непохватност, с която вършех оная дейност, шефката зорко оглеждаше всеки подарък преди да тръгне към щастливия получател, избран най-вече с оглед готвената сделка. Изричното към брадатата секретарка наставление гласеше да пазя в безмълвност спрямо непосветени кой праща малкия дар и да го връчвам само на избраника. Даваше ми се по един стъклен предмет сложен в заблуждаващо невинна чанта и потеглях към местопредназначението. Щом се върнех бивах кратко разпитван при какви обстоятелства съм предал течния намек. Повтаряше ми се нееднократно важното е човекът да разбере, че не съм го забравила и съм го почела, та кога ми потрябва да разчитам на него. Бяха яко оскъдни години, върлуваше още по-яка революционна бдителност, затуй шише с ликьор “Роза” имаше неподозираемо висока стойност като изява на внимание. Островитяните съвсем отчетливо помнеха доскорошните капиталистическите коледи, но бунтовната власт гневно бърчеше вежди към тия според тях отживелици и мнозина не знаеха как да постъпват спрямо тропическия дядо с дебел кожух и шейна.
Сред разнобоя от подходи блесна световно прочутото кабаре “Тропикана”, посещавано и от капиталистически граждани. В навечерието на Рождественската нощ пищните представления на телесно още по-внушителните мулатки завършваха с възклик, вероятно съчинен от кабаретното партийно ръководство: свирепо разсъблечените танцьорки излизат всинките за последно нея вечер на сцената и дружно извикват “Честита социалистическа Коледа!!!”, па уловени за ръчички изящно се покланят. Какъв нагледен и красив урок що е революционен компромис, към половин столетие дели ме от оня предколеден и паметен лозунг, а още не съм го забравил: ето каква е силата на правдата. Представям си, другарите от партийната ядка в кабарето умували са как да постъпят: да низвергнат от програмата всеки намек за Иисус Христос (ами клиентите от капстраните?) или хем да покажат великодушна търпимост, хем да се знае, че тук градим социализъм. Мулатките са мулатки, но да се не отплесвам, а за секретарството ще доразправя.
Въпреки машинописната убогост приключих го успешно, тоест оная сделка на хилядолетието се осъществи. Освен че патраво натисках ситните клавиши, ходех обут в сандали. Ради жега с влага то беше най-естествено. Ала климатична даденост и революционна идейност не мелеха брашно. Както нявга в отшествалия Съветски съюз мъж с чадър равнозначеше с педераз (как така силен пол, а от капки го е страх?), в Острова на свободата (чети на Фидел) мъж по сандали почти безпогрешно сочеше марикoн, по тукашному педеруга. Значи между Стара планина и Дунава аз не съвсем на халост звером зверел съм се над сигли, те за нищо не ми послужиха, обаче обглеждайки отдире напреде моя захождащ жизнен път, разумявам, дека нескопосното стенографиране заложило е бъдещето (и към настояща дата отдавна минало) секретарство. Дали е така, не знам, кой да ми обясни, затуй нищо не пречи да си въобразявам, ибо за това кротичко деянийце пари (все още) не вземат, ето защо кой свари, той натовари. Ама кво нящо е далновидността на партията: в Горна Оряховица подготвяла ме е за секретарка в Хавана. И каква скромност: чак след полустолетие проумях защо учих оня задължителен теснопис, благодарение на който преди да науча що е стенокардия бях открехнат що е стенография.

Щапук, щапук, два прощъпалника

Кога прохождах в испанския дружах с латиноамериканци, преобладаващо кубинци, за да упражнявам разговорно езика. Пряка връзка с негови живи носители е винаги много полезна, обаче с оная безмилостна оскъдица на испански четива и особено слушива тя придобиваше значение, каквото няма при по-благоприятни обстоятелства. Мазето на Студентския дом беше стол за чуждестранни студенти, с по-добра храна отколкото в мензата. Влизаше се от ул. “Аксаков”. Може би за да попълват броя на столуващите или по други съображения сред тях биваха допускани българи, та по някое време успях да се вредя за онова по-висшестоящо заведение, там можех да прилагам оскъдните познания, които придобивах из кастилския. На входа бдеше нашенски студент и срещу безплатно ядене изискваше карта, удостоверяваща разрешението да рупаме там. В същото здание, на последния етаж, се помещаваше редакцията на седмичника “Студентска трибуна”и в него излезе разказ, преведен от най-добрия в набор първий на модната филология. За мен то бе събитийце: възмечтах и аз да видя собствено деяние облечено в печатни букви. Не мога да си обясня под каква причина обладаваше ме някаква стръв към превод, невнятно от къде се появи тя, кога, защо, но чувствах ­ трябва да прехвърлям думи. Твърде по-късно загрях, че оня и до сега не напускащ ме порив е да работя над българския. Но тогава не го съзнавах в подирната му яснота като неотменима задача, тя още бе своего рода нагон, смътен порив да науча добре испанския и да превеждам.
Прочетох из кубинско списание разказ, който ми се видя идейно, художествено достоен за намисленото, па и на дължина го биваше. Осъществих кроежа, но запънах на дума, която не срещнах в испанско-руския речник, а не исках да претупам как да е мънзърката спънка, обичам досегателно словата да сея на корена им ряпа. Запецването преодолях ето как. Седнах да обядвам при кубинец мой апап, възпитано (такъв съм от детенце и момченце) изчаках да опапа нам полагащите се блюда и го запитах като какво ще значи оня мен невнятен глагол. Обясни ми чернокожият момък, оперно именован Радамес, но аз не проумях. Отново ме просвети он, я пак не разумях, стана островитянинът, клекна до крака на масата, сви ръце пред гърди, па застина в тая красноречива стойка. И биде в главата ми проблясък: сгушвам се. Отдъхнах с облекчения, край на мъките ми да отгатна що ще да рече онуй думичe. Сега вече нямаше спирали, спиращи моя прехвърлячески устрем. Преписах вдъхновено (ами че на ръка, откъде у мен пишеща, тогава наричана и пишуща, машина?) моето първо изделийце и прясно-прясно го нося в “Студентска трибуна”. О, зла участ: не биде харесано. Обаче мен испанският глагол сгушвам се, и то спрегнат по лице, число, време, наклонение не ме уплаши, че някакъв отказ ли? Опитах да го поместят другаде, не успях, все едно ми казаха но пасарaн.
Някой състрадателно ме открехна, че щом творбата е относно контрареволюционер, защо не я отнеса до вестник “Народен страж”, издаван от още по-народната милиция. До тогава не подозирах съществуването му, а предполагам и той моето. Въпреки двойното невежество, удавник за сламка се хваща, отидох в не твърде любената от гражданството сграда край Лъвов мост. Там не ме пуснаха до редакцията, оно бдителност требе, ами ако съм враг? Но вземаха на пропуска листата. И, о чудо на, над, под чудесата, разказлето излезна. Че даже хонорар ми отброиха, но: брой не получих, вестникът, който не бях виждал, се разпространявал единствено сред милиционери и тям подобни, удостоени с честта да го ползват, външни лица като менека нямат подстъп до тайнствения орган, не ме подмина безжалостната революционна бдителност. Заживях с нерадата мисъл, че нивга не ще зърна моя преводачески прощъпулник. Карай, важното е да не враг докопа онова поверително издание, живеехме годините на Студената война. Мъка, черна мъка: пръв ми превод, а не съм в състояние никому да го покажа, дори аз, прехвърлячът не го зървам, все едо отимваш първородник, а го не виждаш.
Из ония времена, кога дълготърпеливо се увъртах край латиноамериканци да прихващам кое-що от тяхна реч, споходи ме печална случица. Обитаваха те общежитията на Четвърти километър, край булевард “Цариградско шосе”, по тогавашному “Девети септември”. Почти срещу тях живееше Радой Ралин. Качвам се в обществено возило, старателно говоря с кубинец, а подигравчията, който още не ме познаваше, високо заяви, да го чуят всинца: “Другарьо, вие тоя чуждия език го приказвате гаче дърва цепите”. Млъкнах и не потънах в земята от срам, защото подът бе железен. Сетне многажди гостувах на поета, снимахме се в стаята, гдето приемаше посетители, статуетка прати да я нося подарък за Николас Гилен, превеждах го, писмовно ме зачете, разхождахме се по столичните улици, той уловил ме под ръка според обичая си.

Думам ти, дъще

Из ония първопроходски времена испанската основателно се броеше в Софийския университет към тъй наречените малки филологии, още тавански, понеже малобройните им питомци ги подслоняваше главно последният етаж, сиреч гълъбарникът. Вече преподавател (от 1969), видях как моята филология прераства в многолюдна специалност, която подготвя девойки, младежи, чиито знания впечатляват испаноговорещи по рождение. Кому какво е дала испанска филология той си знае, на мен тя ми отвори очите за български неща или ме накара да ги проумея иначе и в глъб. Едно от тях е, че имаме свой собствен език, че сме го получили не готов, както латиноамериканците, а от край до край сме го ние създавали, развивали, обогатявали, изтънчавали, отстоявали, а то, ведно с прекрасните му възможности, пак дело само наше, ме изпълва с възхита и преклонение. Съвсем не бих преувеличил, ако река, че тъкмо боравенето с чуждотии и прехвърлячествата ме накараха още повеч да обичам и разбирам България, само това да беше пак си струваше ровенето по тях.

Из народа

Нали бях неотколешен българист, научих, дека ще има студентска експедиция по топонимия и вместо на задължителната лятна селскостопанска бригада можело да извърша по-интересен уклон с научна цел. Записах се в експедицията, няколко дни езиковедът Борис Симеонов ни разяснявa какво и как да правим, та ей ме на с колежка по избор отвъд Гюешево, в най-западната точка на държавните ни предели ще събирам в Долно село названия на местности. Следвайки методологични указания, разгръщаме емлячни регистри, разпитваме най-възрастни люде, спим в някаква общинска къщица. И там, измежду разхвърляни ненужни служебни бумаги открих, о щастие, камарчинка “Народен страж”, захвърлен съвсем неповерително, даже пренебрежително. С ръце треперещи от величието на мига, разрових вестника и намерих, ей, намерих забранения мен брой с моето първо отпечатано преводче. Изповядвам, радостта от находката затули комсомолската покруса от явния провал в бдителността. Не знам дали ме окрили безценната находка, но кога отчетохме след едномесечната експедиция извършеното, оказа се, че двамцата сме предали най-голям брой фишове с названия на местности и печелим благородното съревнование, оновавремешните надпревари все благородни бяха, как иначе при социалистическата висока нравственост. За награда (освен потупване по рамото и задържане на ръката) предостави ми се правото идущото лято да избера в кое село ще ида пак да топонимствувам. Забих показалец в противоположия край на отечеството, до Камчия, но тя струи вън от испанистиката.
Ония две топонимни експедиции ме туриха в пряк езиков допир с краища, в които не бях стъпвал, а и по-късно, уви, не отидох. Беше прекрасно, че наши студенти вместо да слугуват на ползу джобу по кръчмета, бензиностанции в САЩ, гдето хукнаха подир славния и героичен 10-ти, вършеха нещо твърде на ползу роду. Дребна гордост ме обзема от все по-далечния спомена за двукратното ми участие в ония експедиции, целящи да съхранят и обяснят пай от словното ни богатство. Те бяха причината да записвам, начиная от 1963-та, до ден днешен думи, изрази, поговорки, приказки, пословици, гатанки за още неиздадения ми труд “Из говора на село Драганово, Великотърновско”. Дори по тугини, четейки наши или другоезични писания, слушайки тамошна реч, отбелязвал съм думи, изрази от моето родно място, които изплаваха в паметта. Тоже спретнах, в ХХI век, изследванийце “Унгарски думи в говора на село Драганово, Великотърновско”.
Значи: в изучаването на испанския хлътнах по дребни гащи, из преводачеството нагазих благодарение на милицията. С безопасно късна дата (пенсионерствувам блажено) признавам, натиснат от горните безспорни фактове, да, сътрудничих на комунистическите служби, за което от тях пари взех.

Уникални посетители: 82