ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Проза
Иван Вазов



ivan-vazov-evgeniya-mars-pisma
Иван Вазов – Евгения Марс. Писма


Автор:
Иван Вазов
Издателско ателие АБ:
Година на издаване: 2016
ISBN: 9789547379701






Анотация:

Второ издание – допълнено с непубликувани писма и снимки.

“Има случки и събития, които с времето попиват сивкавата прах на забравата. Други добиват загадъчния матов блясък на патината и привличат с дълбочината и истинността си. Писмата, изминали някога краткото разстояние между сърцата на Иван Вазов и Евгения Марс, днес ще достигнат и до съвременния читател чрез настоящото второ издание.

Първото издание се появява през 1947 година и оттогава очаква своето възкресение. “Издателско ателие Аб” предлага скромното томче, побрало диханието на двама големи творци от периода 1906 – 1921 година. Снимките в книгата да запечатвали вдишването. Издишването остава за бъдещите столетия.”

Ана Боянова


Откъс от книгата:

Драга Женичка,

Аз продължавам да се чувствувам угнетен. Една безкрайна тъга ме наляга. Изгубих душевно спокойствие и напразно диря да го разсея, да забравя, да възмогна тая тъга. Измъчвам се!
И друг път ми се е случвало да падам в такова психическо състояние – спомням си, – сегашното ми обаче е много мъчително. И както друг път, и сега се обръщам към тебе, да ми простреш ръка за помощ. Само твоята нежна душа е способна да ме излекува от недъга ми; само твоето любящо сърдце може чародейно да ме възроди.
Ти си била досега мой ангел-хранител, мое божество, мой идол, комуто съм се кланял, жената с лъчезарния лик, която съм обоготворявал, която обоготворявам; в твоите ръце е живота ми. Ти само можеш да осветлиш тоз живот, ти можеш да го погубиш. Но ти винаги си била добра към мене в минути на страдания, само с тебе съм се споделял, само на тебе съм се осмелявал да излея бляновете и мъките на душата си.
Друго същество нямам на тоя свят!
Обръщам се с молба към тебе да ме изтръгнеш из тая нравствена бездна, в мрака на която се лутам. Само лъчите на твоя омаен поглед могат да ме спасят, само твоята нежна усмивка, само твоя глас, само твоето присъствие. Ох драга моя, помогни ми. Подарявай ми по-често срещи, – да те гледам, да те слушам, да ти се радвам. Чувствувам, че съм негли смешен на тая възраст да изпадам в такова юношеско увлечение. Но какво да сторя? Това е по-силно от мене. Упленен от тебе, аз само с мисълта за тебе живея, ти ми си слънцето, ти ми си светът.
От няколко дни страдам, се за тебе мисля, за тебе жадувам. Книги не ми се четат, не ми се работи. Тая нощ се пробудих от един сън, изпълнен с блянове за тебе и виждам, че няма вече да заспя. Станах, седнах на масата си и зех перото да се разговарям с тебе, дано намеря в тази няма беседа утеха…
Що очаквам сам не зная. Позволи ми, дай ми тая милост, драга Евгенио, да те видя. Отдели от времето си един час и излез по 10 часа да се разходим в Борисова градина. С това ще разсееш мъката ми…
Очаквам отговора ти с нетърпение по момичето.
Стискам ти сърдечно ръката.

Твой предан И. Вазов
София

Драга Женичка,

В петък ти известявах, че ще тръгна за Кръстец, понеже г-жа Миятева ми съобщи, че разходката ни до Панчерево не ще може да стане поради някои пречки.
Вчера ти изпратих откритка от тука с няколко думи. Сега ти пиша по-подробно. Вместо в Кръстец, дето има само един усамотен хотел в планината, аз дойдох на село Плачковци, което се посещава от гости-летувачи (курортаджии!!). Стигнах там посред нощ и попаднах в един мръсен и отвратителен „хотел”. Аз бях решил веднага да напусна, но директорът на мината при Плачковци любезно ме покани в своя планински дом, дето при пълен конфорт аз се наслаждавам на райски хубави гледки в Стара планина.
Как е жално, че Евг. Марс по своята гордост отказва да ме придружи, залюбила се в шума и праха и горещините на София! А колко нови впечатления, колко жизнерадостни настроения би изпитала!
Из пътя в железницата се запознах с твоята приятелка г-жа С., пътуваща за Габрово. Тя много ми говори за тебе, и за нашата дружба, тя е във възторг от тебе и ме помоли да ти предам привета ѝ.
Вчера заедно с една многочислена дружина, дами и мъже, направихме излет с влака до Кръстец – най-високата точка по линията. Весел и радостен пикник сред гъстите гори. Шумни смехове и песни.
Представи си: пяха и песента: „О аз съм англичанка” станала популярна от твоята Божана. И тая песен тъй живо ме трогна и те изправи пред мене в сичката твоя очарователност. Как е хубаво да има човек близка душа, за която да мисли и тъгува… А считам, че без това условие живота не е пълен. Ти имаш там куп развлечения, връзки и младост, та не чувствуваш като мене потребата от духовно общение, с човек всецело тебе предан, чийто живот ти изпълни с съдържание. Аз обаче нямам друга радост освен тебе, други приятни преживявания освен скъпите спомени за тебе и надеждата пак да те видя и да ти се радвам.
Аз се разглаголствувах неволно и може-би досадих ти с това неинтересно писмо, което ти с мъка ще дешифрираш. Ох! тоя ужасен мой почерк! Но понеже тая заран станах рано, по 6 часа, и гледката на тоя планински рай кой знай как отнесе мисълта ми към улица Ботев… и седнах да ти пиша, да приказвам с тебе, макар че още си на леглото.
Днес или утре, вероятно утре, ще направя пак със същата компания, на кон, излети в глъбините на Стара планина, за да посетим каменовъглищната мина, отстояща далеко от тука. Това пътуване сигурно ще бъде за мене уморително, но аз тъй дълго прекарах в ленива почивка в София! Нека се пораздрусам. Но пак казвам, как би било възхитително и Женичка да поезди и се пошляе с мене из тия девствени гори, в тая дивна природа!
Аз те уморих с писмото си. Тук ще престоя вероятно още 5-6 дена и после ще се завърна в София, за да обядвам у вас.
Хиляди сърдечни поздрави!
Поздрав и до Миша.

Твой предан И. Вазов
Плачковица, 8 август 1921 г.

Драга Женичка,

Считам за особено удоволствие да ти кажа днес „доброутро” и да ти предам моите сърдечни поздрави.
Аз тук се съм добре и се възхищавам от извънредно хубавата местност. Сякаш тука съм прероден. Мисълта за моята другарка иде да повиши доброто ми настроение. Спомня ли си някога Женичка сред шума и суетата на столичния живот за стария свой приятел?
Завчера пътувах с компания до Трявна, отстояща на 10-на километра от тука. Пръв път влазях в това балканско градче, но и там спонтанни срещи на почитатели, китки и пр… А ти знаеш колко ме стесняват тия работи… Така беше и в село Плачковци! Няма какво трябва да привикна на тая тегоба.
Ако ти падне път намини в двора на сестра ми Вълка (дето квартирува д-р Сахатчиев) и узнай от македонката Петра, живуща там в барачката, завърнала ли се е сестра ми от Рибарица. Поне слугинята, както бях и писал, и ми съобщи с две думи, ако имаш време.
Аз ще остана тук по всяка вероятност още около 5-6 дена. Не ми се напуща тъй скоро това място, но ще трябва да се прибера, за да почна баните – ишиасът ме доста мъчи.
Вярвам да си получила вече двете ми писма. Поздрави от мене добрата си майка, също и Миша, и го съветвай да бъде великодушен към келнерите, когато отивате в градската градина.
Сърдечен поздрав
Целувам ти ръката.

Твой предан И. Вазов
Станция „Българка” при Плачковица.
9 авг. 1921 г.

Драга Женичка,

Доброутро,
Изпращам ти тия две нови списания. Щях сам да ти ги донеса, но ми се случи работа в театъра тая заран, та не мога. Ако утре след обяд бъде времето хубаво, бих те молил, драга приятелко, да се разходим из Борисова градина по 21/2 часа. В случай, че се решиш уведоми ме утре преди обяд.
Днес станах при най-добро разположение на духа. Сърцето ми е пълно и прелива от тиха радост при мисълта, че имам в тебе мила и очарователна дружка, чиято изпитана преданост през толкова години, ми е най-скъпата радост в света.Ти знаеш, как високо ценя твоето приятелство, но мене ми е приятно пак да ти повторя благодарността си, че озаряваш с лъчите си моя самотен живот.
Колко са щастливи ония, които съдбата е наредила с такова благодеяние? Колко деликатни и тихи радости съм изпитвал от общението с тебе, от разговорите ти, от усмивките ти, от сръдните ти даже! И аз потръпвам при мисълта да изгубя някога твоите приятелски чувства. Пази ми ги винаги, драга Женичка, остани винаги се същата мила, нежна, възхитителна другарка моя, както аз ще остана твой верен другар. Ох, животът е тъй пуст и скръбен без топлика на предана душа, дните са тъй дълги и монотонни, неозарени от лучезарното чувство на идеалната дружба, каквато е нашата! Бих желал лично и дълго да ти говоря за това, защото писмото остая се бледно и слабо, за да излее душата. Гледам през прозореца си могъщия силует на Витоша, забулена от златистата мъгла на възходящето слънце, и широкото небе, и аз ги обичам и казвам: „Сички вие сте мои, защото аз съм щастлив, защото в душата на Женички аз зафащам малко (?!) местице, и Женичка е прелестна, и Женичка е мила. И Женичка е моя приятелка!
Сърдечен привет, нежна дружке, и целувам ти ръката, царице.

До виждане в четвъртък.

Твой предан И. Вазов
19 септември 1921 г.

Те ми са тъй скъпи!

Спомени на Евгения Марс

Влизам рано сутринта в работната си стая и отварям прозореца. Пресният въздух нахлува през него и сноп слънчеви лъчи падат въз креслата и библиотеката.
Сядам на писалищната маса да работя. Прислужницата влиза и ми подава снощната поща. Между другото и едно открито писмо – реклама – предлагат ми модерни мебели за салон и др.
Замислювам се. Дали не би трябвало да обновя салона си?
Погледът ми се плъзга през откритата врата върху моите мебели. Те са от много години, но са още тъй хубави, запазени… Но дори да бих искала да ги заменя, време ли е сега да направя това? Сега, когато светът в ад се е превърнал, когато кръв човешка без спир се лее, когато милиони човешки същества за хляб плачат… Не е ли престъпно дори да се мисли за лукс!…
И пак погледът ми шари по креслата, по вазите, по възглавничките, пияното и по разни дреболии.
– Не, не, за нищо на света не бих ги изхвърлила. Та те са ми тъй скъпи, тъй мили. Всяка вещ в тия стаи е свързана със спомени един от други по-свидни, спомени тъжни и весели и разбирам, че всеки един предмет е тясно свързан с мене, с част неразделна от самата мен. Та те са връзката между миналото и настоящето. Между тях съм изживяла младините си, те са населени с сенките на близки, приятели и познати, повечето от които са били и ги няма вече.
Ето старото пиано. Пред него седи малко петгодишно момченце и малките пръстчета скачат по клавишите. Майката го наблюдава и колко радост, колко надежди в това малко същество! То ще порастне, ще стане умен и добър, ще бъде надежда и упора майчина и ще стане може би голям пианист… И наистина това малко момченце днес е вече голям и е едничка майчина радост и гордост. Той днес е артист при Народната опера и на същото пиано разучава ролите си и създава живи образи на сцената. Когато майката го чуе да пее и свири, забравя грижи и неволи, литва в друг свят – света на изкуствата.
А над пианото и по стените висят портретите на драг баща, на свидна майка, на незабравим съпруг, на скъпи приятели, които отдавна отлетяха в вечността. Колко, колко свидни спомени за тях!…
Ето там, на голямото канапе, всяки четвъртък седеше Иван Вазов и сега го чувам да ми разказва за детинството си, за юношеството си, за емигрантството си в Ромъния и Русия, за връщането си, за своите тъги и радости, за литературните си хрумванмя, за песните си, кога и как са пети, за неволите си, за приятелите си, за враговете си, за възторзите си от нашата рай-земя, за голямата си любов към България… Виждам го ту весел, ту тъжен, бъбрив или мълчалив. Или да ми се оплаква от литературните си врагове, които приживе му отричаха всякаква дарба, или пък простил им великодушно, издигнат над всичко, с пълната вяра, че неговото творчество е безсмъртно и че песните му все ще се четат.
А срещу него, под зелената палма в последните години седеше Стоян Михайловски. А беше време, когато тия двама великани по дух и дела на само не си говореха, но и дори не се поздравляваха. И когато Вазов се намираше в трамвая Михайловски слизаше от другата страна. Добри приятели ги сближиха и те по-сетне с удоволствие се срешаха в „Юнион Палас” и в моя дом.
Стоян Михакловски е разговорлив, рядко се усмихва, често саркастичен, говори с увлечение, слуша с голям интерес. Неговите знания са неизчерпаеми – говори за литература, наука, политика, мъчно признава младите писатели, строг е, взискателен. Оплаква се, че не може да намери издатели за своите работи. Един малък недостатък: когато той е в обществото ни, всички знаят, че няма да говорят или много малко. Често той спираше поглед на мене, като на домакиня, и разказваше по цели часове. В такива случаи професор Шишманов ме наричаше шеговито „жертвичка.”
До него е креслото, удобно разположен, виждам да седи професор Шишманов – учен с европейска известност. Каква интересна личност! Той рязко се отличава от другите двама. Човек светски, известен, с хубави маниери, галантен в комплименти, добър събеседник, говори свободно, плавно, с пълното съзнание, че е една голяма личност у нас. И все пак понякога се оплаква от враговете си и със смях добавя: „Когато бях млад и написах първите си трудове, намериха се люде, които казваха: това са работи на жена му, тя му пише. Ето с какво недоверие се посрещнаха от някои моите първи научни трудове. Не беше ли това обидно?”
Ето го и Цанко Бакалов – Церковски, дребен, слабичък, свит, мълчалив, добряк, който рядко взимаше думата. Понякога се решава да ни прочете нещичко из своите работи и чака смирен да чуе мнението на Вазова, което високо ценеше.
Виждам и Димо Кьорчев, който авторитетно си дава мнението за писателите и завижда на ония, които имат удобства и спокойствие за работа, без да мислят за утрешния ден.
На едно от креслата седи Александър Кипров, който ни чете новата си пиеса „Кърджали”. – Какъв си кърволок – обажда се Вазов – защо изби всичките си герои?
Чувам и маестро Георги Атанасов да ни просвирва на пианото новата си опера „Борислав”. Слушаме всички със затаен дъх. И колко радост, колко възторзи, че имаме наша опера – българска опера и български композитори.
В салона се разнася шумен смях. Говори Стоян Заимов, чийто хумор залива със смях всички. Той разказва вицове и за всяка по-интересна жена намира по едно име, взето от зоологията. Тя е или лебед или райска птица, или лястовичка, или чучулига.
Често в обществото ни влизаха и наши оперни и драматични артисти, начело с Адриана Будевска, Сава Огнянов и др. Те говорят за болките си, за неправдите в театъра, за сплетните, дават мнение за изпълнението на драми и опери, одобряват или отричат някои артисти.
Мярка ми се и силуетът на оперния певец Михайлов Стоян, един от големите артисти на руските сцени, който със своя собствена трупа е обиколил половината Русия и дошел в България, за да тури основа на нашата оперна дружба, днешната опера, която се издига до завидна висота и може да съперничи на много големи чужди опери.
Да изброявам ли и другите ни другари и по-малки и по-големи?..
Каква радост ни доставяха тия събрания!С какво нетърпение се очакваше от всички четвъртъкът! Колко мисли тука се разменяха, колко знания се показваха…
Днес тия хора не са между нас, отлетяха в вечността. Не ги срещам по улиците, не ще позвънят на вратите ни, не ще чуваме умните им речи или шегите им. И все пак, някои от тях са между нас, делата им са безсмъртни, те живеят, ние се радваме и скърбим заедно с тях…
Вазов ще живее дотогава, докогато съществува български род и българска реч. И колкото годините минават, толкова по-много ще се цени неговият гений.
И въпреки безсмъртието си, животът му бе верига от страдание. И не само неговият, а на всички почти наши другари.
Вазов живя цял живот в недоимък, но това не му пречише да твори, и когато на своя петдесетгодишен юбилей беше получил, в края на живота си, една малка сума от двеста хиляди лева от голямото народно дарение над един милион, казах му:
– Сега трябва да си купите една хубава писалищна маса.

София, 13. 7. 1909 г.

Уникални посетители: 56