ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Избрано
Рудолф Щайнер



За подсъзнателните душевни импулси
Събр. съч. 157а
превод от немски: Мария Пашова
Берлин, 14 декември 1915 г.
Посветихме последните лекции на разглеждане от определена гледна точка на живота, протичащ зад този, който за човека преминава в ежедневието или в обикновената наука с нейното физическо съзнание, опосредствано от земния физически инструмент. По принцип всичките ни разглеждания са насочени към живота, който протича под прага на обикновеното съзнание. И все пак се опитваме, както следва да бъде в духовната наука, да подходим към този живот от най-различни страни.
Докато човек е уверен в действителността на външния физическо-сетивен свят, като я вижда и си казва: „Знам, че нещо съществува, защото го видях“, увереност в духовните светове даже и за този, който не може да се издигне в тях дори със специални упражнения, може да се придобие благодарение на това, че те биват осветлени от различни страни. Благодарение на тези осветлявания от различни страни, които се съгласуват помежду си, може да се добие определена сигурност.
Специално обърнах внимание върху факта, че човекът не се намира в света само с това, което обзира с обикновеното си съзнание, а че под прага на обикновеното съзнание протича живот на човека, който не е обхванат от съзнанието, който обаче става познаваем, когато човекът премине, както се казва, през портата на инициацията, който обаче остава несъзнаван за обикновения човешки живот. В света се случват много неща с цялостната същност, която представлява човекът – нека се изразя така, – и това, което той знае, докато крачи през живота във физическото си тяло, е само част от нещата, които всъщност се случват с него. И цялото усилие да се влезе във връзка с духовния свят се състои в това да се опитаме да видим нещо в живота, който протича под прага на обикновеното съзнание, т.е. чрез разширяване на съзнанието да прекрачим прага и да погледнем натам, където действително се намираме, което обаче не обхващаме с обикновеното си съзнание. И така, казах, че има един определен подвижен праг между обикновеното съзнание и протичащото – и тази дума има определено значение за нас – „несъзнателно-съзнателно“ в човека.
Последния път приведох един много очебиен пример. Сутринта човек замисля нещо, което иска да свърши вечерта. Той живее, така да се каже, с мисълта, че вечерта ще го свърши. По обед се случва нещо, което му попречва да свърши тази работа вечерта. За обикновеното съзнание може би е налице едно от онези събития, които се наричат случайност. Ако обаче прозрем по-дълбоко в човешкия живот, в тази т.нар. случайност откриваме мъдрост, но тъкмо такава мъдрост, която се намира под прага на съзнанието. Всъщност тази мъдрост не може да се обозре с обикновеното съзнание, но в такива случаи много често откриваме, че ако пречката не се беше появила на обяд, човекът може би щеше да изпадне в много неприятна ситуация, ако вечерта беше предприел съответните действия. Последния път казах, че вечерта той може би е щял да си счупи крака или нещо подобно. Но ако знае връзката, човек открива, че в цялата случка има мъдрост, че душата сама е търсела пречката и сама я е предизвикала, но с намерения, лежащи под прага на съзнанието. Това е нещо, което е доста близко до обикновеното съзнание, но сочи надолу към една област, която принадлежи на човека със скритите части на неговото същество, които, след като се освободи от физическото си тяло, преминават през портата на смъртта. То принадлежи на онова управляващо съзнание, за което сме говорили на публични лекции като за наблюдател на волевите ни действия. Този наблюдател всъщност винаги е с нас. Той ни води и направлява, но обикновеното съзнание не знае нищо за него. Много неща, които присъстват сред събития, които ни се случват, се пропускат от обикновеното съзнание. Във всичко, което се случва между събитията в живота, именно в протичащото под прага на нашето съзнание се подготвя нещо, което като живо същество съзрява в яйцето, това, което ще бъдем, когато преминем през портата на смъртта.
Сега трябва да приведем в съзвучие нещо, което представихме пред душите си по време на последната лекция, с това, което ни е известно от предишни разглеждания. Често съм посочвал колко важна и съществена за човека по времето, през което се крие тук във физическото си съзнание, е паметта, тази памет, която не бива да бъде прекъсвана. Ние трябва да си спомняме физическите си преживявания до една определена точка назад във времето, най-малкото да можем да си спомняме последователността в своя живот. Ако тази връзка се скъса, не можем да си спомним за някои събития, така че най-малкото да съзнаваме, че сме съществували по времето, когато са се случили тези събития, и тогава се появява сериозно психическо заболяване, за което говорих в една от последните лекции. Тези спомени принадлежат на преживяванията във физическото съзнание тук. Но същевременно те в определен смисъл представляват нещо като було, което закрива събитията, които всъщност имам предвид сега и които се намират зад обикновеното съзнание, които се намират точно зад булото, изтъкано от текущите спомени. Представете си: отначало сме деца, преминаваме през определени периоди на съзнанието си, за които не можем да си спомним. След това настъпва точката във времето, до която винаги ще можем да си спомняме в живота си по-късно. Тогава започва една затворена поредица от спомени, в която можем да проследим своя аз до определена точка назад във времето, която в обикновения живот настъпва през втората, третата, четвъртата година от живота, а при някои хора и по-късно. Когато гледаме назад в живота си, когато гледаме вътре в себе си, душевният ни поглед попада отначало на тези спомени и доколкото тук сме физически хора, всъщност живеем вътрешно в тези спомени. Изобщо нямаше да можем да говорим за своя аз, ако не живеехме в тях. Този, който разглежда себе си, признава това. Докато гледа вътре в себе си, той гледа всъщност вътре в периметъра на своите спомени. И така, човекът се вглежда в таблото на спомените си. Ако и в тези спомени да не изплува всичко, което сме преживели, ние знаем, че биха могли да изплуват спомени до споменатия момент във времето, и дори трябва да допуснем, че действително сме присъствали съзнателно със своя аз при всички тези спомени и сме могли да ги съхраним. Ако не беше така, връзката на аза ни щеше да е разрушена и щеше да е възникнало душевно заболяване. Но зад нещата, които забелязваме в спомените си, се намира точно това, което се вижда с духовните очи и се чува с духовните уши. Така че е правилно това, което вече приведох на публичната лекция: силата, от която иначе се нуждаем за спомените, използваме, когато гледаме в духовния свят, именно за виждане в духовния свят. Това не означава, че човек губи паметта си, щом придобие духовно виждане, а значи посоченото в публичната лекция, а именно че не винаги е възможно да запомним това, което възприемаме духовно, не винаги можем да го обозрем, а трябва винаги да го гледаме отново и отново, като при това винаги можем да видим и нещо ново.
Често съм казвал, че ако някой изнася лекция, изхождайки действително от съдържанието на духовния свят, той не може да го прави по спомен, както се говори за други неща, а то трябва винаги да се черпи наново от духовния свят. Това, което живее в мислите, трябва винаги да се създава наново. В такъв случай духът, душата трябва да са дейни, трябва винаги да творят отново и отново. Когато духовно виждащият действително гледа в духовния свят, това, което иначе за него е булото на спомените, се превръща в прозрачно було, в нещо, през което вижда. Той гледа като че ли чрез силата, която иначе щеше да му образува спомените, и вижда вътре в духовния свят. Ако човек прави своите упражнения строго и енергично, забелязва, че когато се нуждае от мисленето си в обикновения живот, оставяйки да му въздействат нещата и събитията от света, тогава тялото му го подкрепя като физически инструмент, за да може действително да си представи нещата. И тогава представата, подпомагана от дейността на физическото тяло, остава като спомен в нас. Когато човек влезе в духовния свят, той трябва да е постоянно деен, за да може да извиква представата винаги отново. Започва една непрестанна дейност, когато стигне до точката, която охарактеризирах в публичната лекция, стига само да може да чака, докато се разкрият тайните на духовния свят. Но човек трябва и да участва в този процес! Както когато някой рисува, той трябва да е непрекъснато деен, за да изрази нещо чрез рисунката, така и докато се разкрива духовният свят, човек трябва активно да участва в създаването на имагинацията. Тя се създава от обективната действителност, но той трябва да вземе участие в това създаване на представите. Тогава по този начин отначало се навлиза в нещо, което непрекъснато е активно в човека, в двойствения човек, за когото вече говорих, който е скрит в нас и живее вътре във физическата ни обвивка и под прага на обикновеното ни физическо съзнание. Той се свързва с това същество. Тогава забелязва, че тук, във физическия свят, човек е свързан със света така, че стои на твърда опора, свързан е така, че вижда други неща от външния свят, движи се между тези други неща, влиза в определени отношения с хората, на които причинява това или онова и които му причиняват едно или друго. В непрекъснатото разбиране на това, което развиваме по този начин, се състои животът, който обхващаме с обикновеното си съзнание. Но в основата на този живот лежи един друг живот, една закономерност, която не забелязваме с това обикновено съзнание, в което обаче сме потопени, когато от заспиването до събуждането се намираме в своя аз и в астралното си тяло. Но нашето съзнание е толкова понижено, че с обикновените си сетива не можем да забележим, че се намираме в един свят на духа, който следва своя ход и живее непрекъснато около нас, но който се вплита в сетивно-видимото като несетивно-невидимо. Непременно трябва да разберем този свят като духовен, а не следва да мислим за него сякаш е дубликат, като за нещо просто по-фино от физическо-сетивния свят, а за него трябва да мислим като за духовен свят.
Често съм обръщал внимание върху причините, че тъкмо в наше време от извора на цялото човешко познание трябва да се извлече това, което по начина, по който го развиваме ние, се отнася до духовния свят. Наистина, не само поради факта, че се появяват духовни изследователи, които имат какво да разкажат за духовния свят, а от целия ход на нашия културен живот – обърнах внимание на това от различни гледни точки – се вижда, че у хората съществува определен копнеж да отворят душите си за тази скрита страна на човешкия живот, да разберат нещо за тези скрити страни на живота. Аз вече приведох примери за явления в научния и останалия живот, които показват как този копнеж живее в настоящето.
Днес бих искал да въведа в нашите разглеждания един много, много специален пример, от който можем да видим, че в наше време вече има хора, които се докосват до известна степен до тайните на битието, които предчувстват и знаят нещо за тях, които обаче по причини, които искам да охарактеризирам по-късно, не желаят да навлизат в тези тайни на битието по начина, по който се опитваме да го направим чрез нашата духовна наука. Ако към тези неща се подходи така, че те сякаш са повече или по-малко неопределени и за хората вратата да остане открехната, като им се каже: „Вижте, няма нужда да вярвате, няма нужда да мислите за този свят като за реален!“ – тогава те ги приемат по-лесно. В наше време има много примери за това. Аз вече ги приведох. Днес искам да приведа и един особен пример, свързан точно с тази страна на живота.
Искам да вмъкна в това разглеждане няколко забележки относно една наистина много забележителна новела в немската литература от недалечното минало, бих казал, относно една перла на немската новелистика. В тази новела, казва се „Съветник Айзенхарт“, която действително е една от най-добрите новели, които имаме в по-новата немска литература, по един необичаен и чудесен начин е описана само една-единствена личност, а именно самият съветник Айзенхарт. Този съветник Айзенхарт, който живее във Виена – посочено е съвсем точно кога е роден: „Д-р Франц Ритер фон Айзенхарт беше роден във Виена няколко години преди избухването на революцията от 1848 г.“, – става юрист, по-късно председател на Окръжния съд и един от най-важните юристи в своята страна. От него се боят всички, които имат нещо общо със съда. Обичат го неговите началници, защото е отличен криминалист. Той владее такава диалектика, която е в състояние да осъди, би могло да се каже, всекиго, който само му попадне по някакъв начин в лапите. По време на процеса той подлага всеки на кръстосан разпит и знае как с определено безразличие към човешкия живот да измъчва своя „обект“ (както може да се каже в този случай), така че последният да се оплете във всевъзможните капани, които той му залага. При това съветник Айзенхарт е много забележителен човек по външния си начин на живот. В душевно-човешкото си начало той не притежава дара да се сближава с други хора. За човешкия живот той е един вид отшелник. Държи изключително много да бъде коректен и безупречен във външния си живот. Той е доста рязък към всеки от подчинените си. Затова пък е не само любезен, но и много учтив към всеки началник. Да, мога да Ви разказвам за още много негови качества: той е просто образец за придворен съветник. Сега не искаме да навлизаме в другите качества на неговия характер – те са описани чудесно в новелата например в разказа на един негов подчинен, – а искаме веднага да обърнем внимание върху нещо друго. Веднъж той е назначен да води важен процес срещу един удивителен човек, който се казва Маркус Фройнд. Този Маркус Фройнд вече е бил осъждан, но с по-леко наказание, за подобно престъпление на това, в което е обвинен сега. Този път на следователя, който води предварителното следствие, изобщо не му се удава възможност да доведе нещата до осъждане. Но съветник Айзенхарт ги довежда до осъдителна присъда. И в един документ, който после съветникът сам написва за една цел, която ще Ви кажа след малко, той сам описва начина, по който се е държал Маркус Фройнд по време на и особено след осъждането му. Искам да прочета само това място, как се е държал Маркус Фройнд при осъждането му:
„Този човек, който притежаваше така характерното за своята раса семейно чувство, изпитваше особено голяма нежност към една наскоро родена негова внучка, за която никога не се уморяваше да говори със съкилийниците си. Той едва можеше да дочака освобождаването си, в което, въпреки че в момента срещу него имаше сериозни подозрения, беше уверен, за да види детето отново. Маркус Фройнд упорито отричаше всичко и в разпитите му пред следователя беше способен да обясни всяко от обвиняващите го тежки обстоятелства с изумително остроумие. Така че следователят, иначе много кадърен, ако и прекомерно мекосърдечен човек, беше напълно убеден в невинността на Маркус Фройнд, когато започна заключителната процедура, която председателстваше лицето, за което се отнася тази информация.“ (Съветник Айзенхарт сам пише това, пише за себе си в трето лице.) „Въпреки че Маркус Фройнд също и по време на заключителната процедура във висша степен упражни своето остроумие и защитникът му произнесе много красива и трогателна реч, оценена по заслуга от вестниците, изходът от делото все пак беше може би точно обратният на очаквания от следователя и може би от самия обвиняем. Г-н Маркус Фройнд беше обявен единодушно за виновен от съдебните заседатели, тъй като бяха налице много предишни наказания и утежняващи обстоятелствата фактори, и осъден на най-тежкото наказание от двадесет години затвор строг режим. Споменатото лице“ – споменатото лице е самият съветник Айзенхард, – „счита без нескромност този изход за един от най-големите триумфи в многогодишната си криминалистична практика. Защото със сигурност съдебните заседатели щяха да покажат благосклонност към Маркус Фройнд заради наистина блестящата му софистика, макар и по това време настроението на народа към хора от неговата раса да не бе благоприятно, ако председателят не знаеше как да смачка в нищото тези софизми, благодарение на своята диалектика, още по-обмислена от тази на обвиняемия и все пак популярно пригодена към разбирателната способност на съдебните заседатели. Въздействието от обявяването на присъдата върху обвиняемия беше такова,“ – това продължава да разказва самият съветник, – „че бяха нужни стоманени нерви, привикнали към такива избухвания, за да не бъдеш потресен и да не се усъмниш в истинността и справедливостта на присъдата. Отначало Маркус Фройнд произнесе няколко неразбираеми думи, вероятно на иврит. После този прегърбен, на вид почти средно висок мъж, се изправи в пълния си ръст, така че изглеждаше огромен, клепачите му, които иначе покриваха очите му, се вдигнаха нагоре и в тях се видя прорязаното от червени жилки бяло на въртящите му се очни ябълки. А от изкривената му уста със съсък и голяма бързина полетяха насочени към председателя проклятия и заплахи, които да повторим тук на отвратителния жаргон, на който бяха изстреляни, едва ли би съответствало на достойнството на правосъдието. Нека споменем само първото изречение: „Г-н председател, Вие знаете, че съм невинен толкова добре, колкото и аз…“ и последното: „Ще си платите за това. Око за око ще си платите, само почакайте!“ Останалото от речта му звучеше абсолютно фантастично и доколкото изобщо имаше някакъв смисъл, изглежда да се свежда до следното: той, Маркус Фройнд, е изучил с очите си г-н председателя до най-дълбоката му същност и е открил, че благородният г-н председател, макар и сега още да не го подозира, е от същия вид като него, смачкания, но този път невинен Маркус Фройнд. Войниците на правосъдието веднага изпълниха своя дълг, усмириха буйстващия, на когото председателят на място наложи заслужено дисциплинарно наказание заради избухването му. Докато войниците, държейки здраво по една от размахващите му се ръце, извеждаха осъдения, гневът му се обърна в ридание и хлипане. Дори и в коридора се дочуваха глухите му стонове: „Бедна, бедна малка моя, ти вече никога няма да видиш своя дядо!“ Господа заседателите бяха абсолютно изумени от този инцидент и попитаха чрез своя старши дали не е възможно делото да бъде преразгледано веднага. Поради липсващо познаване на закона те нямаха достатъчно опит, за да знаят, че подобни избухвания се случват по-често при много закоравели виновни престъпници, отколкото при невинно осъдени, които са много по-редки, отколкото си въобразява фантазията на публиката, прочела достатъчно романи. По-малко простимо би следвало да е, че гореспоменатият мекосърдечен следовател, който присъстваше на заключителната процедура, както и на неприятните последствия от нея, при излизането си, леко клатейки глава, си позволи да каже на председателя: „Г-н съветник, не Ви завиждам на таланта.“
Сега Маркус Фройнд е затворен, а съветникът продължава да си живее живота. Но как е продължил да живее и какво се случва тогава, той разказва в своето повествование. Трябва да предположим, че е минало доста време и осъденият вече дълго е бил в затвора. Сега се случва следното:
„Точно такъв, какъвто въпросното лице“ – значи това е самият съветник, който продължава да разказва – „го видя в мислите си в момента, в който изригваше проклятия и заплахи срещу него с обезобразено от гняв лице, точно такъв, когато се събуди безпричинно внезапно в 2 часа през нощта между 18 и 19 март, стоеше пред него отдавна забравеният Маркус Фройнд.“
Значи съветникът внезапно се буди в 2 часа през нощта между 18 и 19 март и има усещането в мисълта си, че Маркус Фройнд е застанал пред него.
„И докато споменатото лице лежеше сковано от нервен припадък, то светкавично си припомни разказаните по-горе събития. При това не съзнаваше ясно дали през тези години никога не беше мислил за тези събития или пък винаги беше мислил за тях. И двете възможности му се сториха верни в момента, в който ужасът бе парализирал силата на мисълта му.“
Така съветник Айзенхарт се събужда посред нощ, принуден е да мисли за Маркус Фройнд, да си припомни това, което се е случило, и не знае дали често или изобщо никога е мислел за тези неща.
„Докато посоченото лице лежеше така с ускорено сърцебиене и не можеше да изпълни своето незабавно възникнало желание да запали свещта на нощното си шкафче“ – следователно не е можел да си движи ръцете, – „му се струваше, че нещо съвсем леко трополи на вратата на стаята или по-скоро това беше плахо дращене, сякаш някое пале се молеше да го пуснат вътре. Неволно изникна въпросът: „Кой е там?“ Не последва отговор, нито пък вратата се отвори, но лицето все пак имаше ясното усещане, че сякаш нещо се промъква и по паркета преминава слабо пукане, напреки на стаята от вратата към леглото, сякаш невидимото нещо се приближава и накрая застава близо до него. Той имаше най-малкото не можещото да бъде описано точно усещане за чуждо присъствие и това не бе просто някакво неопределено същество, а му се струваше, че нещото, което стои до леглото му, трябва да е точно този Маркус Фройнд, чийто внезапно проблеснал образ току-що го бе изтръгнал от съня. Дори имаше усещането, че невидимото нещо се навежда над лицето му. И сега, без да осъзнава дали отново е заспал и вече сънува, при което, както е известно, нерядко хората, които човек сънува, се сливат един с друг, а понякога и със самия сънуващ, дали защото последните дни го вълнуваха някои крайни идеи на Шопенхауер за тайната идентичност на всички индивиди като остатъчно въздействие от вечерното му четиво, във всеки случай главата му прониза безсмислената мисъл, че самият той и онзи Маркус Фройнд по принцип са един и същи човек, и като потвърждение на това безсмислено, противоречащо на всяка логика допускане той повтори дали само вътрешно или пък на глас с движение на говорните си органи, той не знаеше, горецитираните проклятия и заплахи на Маркус Фройнд, доколкото още си ги спомняше, и то с пораждащото ужас чувство, че тези проклятия започват да го застигат точно сега. Ако споменатото лице, което не е невъзможно, бе заспало и сънуваше, то отново се събуди от това страховито впечатление и запали свещта. Джобният му часовник върху нощното шкафче показваше 2 часа и 10 минути. В стаята всичко си беше както преди, макар че мебелите, стените и картините му се сториха странни и му трябваше известно време и да изпие чаша вода, за да дойде отново на себе си и да се ориентира къде се намира.“
Това разказва той. Разказва, че отначало е видял мислено Маркус Фройнд пред себе си. После той възниква в него като видение, както можем да го наречем. Това обаче оставя у него толкова силно впечатление, което го кара, така разказва той по-нататък, леко треперейки, да отиде в Окръжния съд и да поиска още веднъж да му донесат всички документи, отнасящи се до Маркус Фройнд. Но той така и не стига дотам. А се случва нещо друго. Съветник Айзенхарт всъщност винаги е бил напълно свободомислещ човек. Той само разказва, че това му се е случило. Скоро ще видим защо го разказва. Да, той дори намира за смешно и недостойно, че се е поддал на тези неща:
„Напразно споменатото лице се упрекваше колко недостойно и смешно е неговото поведение. Предишната му желязна воля беше и си остана отслабена в това отношение. Тя вече едва му стигаше поне отчасти да прикрива вътрешното си угнетено състояние от колегите и подчинените си. Един предиобед му се стори, че дочува името Маркус Фройнд, докато преминаваше покрай група съдебни функционери, които разговаряха оживено в един мрачен коридор.“
Значи един ден той отива в Окръжния съд – той всъщност така и не е посмял да се заеме отново с тези документи – и чува, че в коридора си говорят няколко души и преминавайки покрай тях, дочува името Маркус Фройнд.
„Тъй като този човек и това име постепенно се бяха превърнали за него в идея фикс, която никъде и никога не му даваше покой, той сметна, че не е изключено да се е самозаблудил.“ – Значи той дори вярва, че чува името Маркус Фройнд поради самоизмама. – „Остана на място и попита: „За кого си говорят господата?“ „За Маркус Фройнд, за Вашия Маркус Фройнд, г-н съветник, не си ли спомняте вече?“ – отговори един от господата, който по случайност беше мекосърдечният следовател, който навремето направи онова прибързано изказване. „За Маркус Фройнд? Какво за него?“ – затаи дъх той. „Слава Богу, той почина и сега е свободен, бедният дявол“, отговори мекосърдечният. „Починал, кога?“ „Преди три-четири седмици“, отговори запитаният, „Сега тук е съдебен съветник N. Той сигурно знае.“ „През нощта между 18 и 19 март тази година в 2 часа“, каза съдебният съветник.“
Следователно се разказва, че съветник Айзенхарт е осъдил Маркус Фройнд. Последният отдавна е в затвора. През нощта между 18 и 19 март той се събужда и първо в мислите си, а после и като видение вижда неговата поява, изпитва ужасен страх, иска да се заеме отново с документите за него, но оставя да минат няколко седмици. Накрая дочува разговор, от който научава, че Маркус Фройнд е починал в същата минута, когато му се е привидял, отначало като промъкващо се пуделче, починалият Маркус Фройнд. За да разберем всичко това, трябва да узнаем края на новелата. Защото той показва, че по стечение на обстоятелствата, и то такива обстоятелства, които изобщо не би могло да се предположат, съветникът, като председател на един особено важен процес за шпионаж, е въвлечен в отношения с личности, във връзка с което той, воден от тъмен инстинкт, извършва тъкмо престъплението, за което е осъдил Маркус Фройнд. След като воден от страстта си бива въвлечен в престъпление и вече го е извършил, по-късно той има повод по много особен начин да си спомни това, което му е казал Маркус Фройнд след осъждането му: „Ще си платите за това. Око за око ще си платите, само почакайте!“
И така, под прага на съзнанието си съветникът е преживял нещо, свързано по достатъчно явен начин с постъпките му в миналото и по тайнствен начин с изпълнението на това, с което го е заплашил починалият. Да, нещата са свързани по още по-дълбок начин. Авторът на новелата пише от първо лице така, сякаш някой му разказва за този съветник Айзенхарт, и разказва за разговора, който е провел с един от подчинените му, споменат по-рано в новелата. Този подчинен е много остроумен, философски настроен човек, който казва: „Този съветник е толкова способен, защото навлиза в нещата в дълбочина, понеже самият той е предразположен към тях. Той прониква най-дълбоко от всички в случаите, към които сам е особено склонен.“ Това се разказва в новелата. Интересното е, че в 2 часа през нощта между 18 и 19 март у съветника се появява мисълта: „Ти и Маркус Фройнд сте нещо идентично.“ Това единство, това сливане на съзнанието застава пред душата му, той съзира една връзка, която лежи под прага на обикновения живот. Тя му се разкрива. Разбира се, тя не му се открива както би се разкрила на всекиго, а се открива на него.
Интересно е, че авторът на новелата е събрал всички градивни елементи, за да направи действието разбираемо. Трябва да си припомним и какво споменава авторът преди нощното видение на съветника. Съветникът всъщност е бил силен мъж. Както казахме, има описани много негови качества, които го показват като човек, който не проявява своята душевност в живота си, а върви по пътя си с известна бруталност, породена от пълно вътрешно здраве. Такъв човек, който никога не се е заблуждавал и който винаги е бил сигурен в себе си, би се заблудил сякаш само поради някакъв сериозен външен симптом. А именно, той открива, че му се клати зъб, който би могъл просто да извади с пръсти. Тогава през главата му минава мисълта: „Сега животът ти тръгва на зле. Сега нещо започва да се руши.“ Минава му и мисълта: „Така малко по малко ще загубиш част от своя организъм.“ Но това не е най-лошото, а лошото е, че от този момент нататък – само дето той не го забелязва и размишлява над собствения си упадък, както пише в писмото си, в което описва себе си като трето лице, – лошото е, че паметта му започва да отслабва. И тъй като паметта му е била от такава помощ в цялата му професионална дейност, той започва да изпитва известен страх от живота. И действително забелязва, че вече не може да си спомни някои неща, за които преди толкова лесно си е спомнял.
Помислете само колко е интересно, че новелистът свързва възможността за частично ясновидство със загубата на памет! После паметта му отново се възвръща. И тогава той решава да запише всичко това. И си спомня: „Ти беше такъв.“ Като свободомислещ човек той не може да си помисли нищо друго, освен че това са болестни състояния. И той си мисли: „Имаше опасност да полудея.“ Това е естествено заключение за един свободомислещ човек. И той се срамува да се посъветва с някого. Затова иска да използва позицията си, за да пише за себе си в трето лице и после да предостави нещата като документ, в който не се знае кой е той, на някой психиатър, който да му даде становището си за споменатото лице. По този начин той иска да разбере какво мисли психиатърът. И така се разкрива, че новелистът използва този документ, за да съобщи нещо за душевния живот на този човек.
Виждаме, че тук имаме много красиво художествено произведение, което по същество показва елементи, за които следва да се говори в духовната наука, а именно за това, което се казва за връзката между паметта, между способността за спомняне, и виждането в духовните светове. Новелистът прави много добре, че оставя паметта да отслабне в момента, в който някои следи за тайната връзка стават ясни за съответното лице. И е поразително как е построен целият разказ, в който малко по малко се вижда как авторът си казва: в живота съществуват такива връзки. Но той ги облича под формата на новела. Тя е написана с много тънко чувство, както може да я напише само един философски настроен дух. Написана е от Алфред Фрайхер фон Бергер, дългогодишен директор на Хамбургския театър, който тогава е бил директор на Виенския градски театър. Новелата действително спада не само към най-доброто, а наистина към перлите на немската новелистична литература. Това, разбира се, не казвам поради факта, че съдържа тема, която ни е близка, а защото действително само един фин човек може да има такова фино наблюдение по един привидно ненормален въпрос. От чисто художествена гледна точка смятам това, което казвам за стойността на новелата. Тя наистина е написана така, че всеки, който я чете, да осъзнае, че авторът пише новела, но по-скоро би искал да напише биография на съветника Айзенхарт, защото наистина пише по такъв начин, че когато чете това чудесно реалистично описание, човек придобива усещане, различно от това, че добрият Бергер е познавал някого, чийто живот действително е протекъл по този начин. И сега следва да кажем: колко естествено би било за човек като Алфред Фрайхер фон Бергер да се приближи до духовния свят и колко е близо той до това да се запознае с тези връзки чрез духовната наука! Колко безкрайно важно щеше да бъде за Бергер да се запознае с духовната наука така, че например да може да си каже: „Как ли ще трябва да живее този съветник през периода, който следва непосредствено след преминаването през портата на смъртта, който винаги сме наричали Камалока, след като в този случай е осъдил невинния Маркус Фройнд?“ Както казах, там човекът трябва да преживее резултатите от своите действия, това, което значат делата му за другите, по отношение на които са извършени. Съветникът е бил много доволен от това, което е направил по време на делото, особено от ораторското си умение. Изпитал е дълбоко удовлетворение, което изразява в изречението: „Може да се счита за негова заслуга, че се изправи срещу софизмите на обвиняемия и същевременно изнесе реч, която убеди съдебните заседатели да го осъдят, въпреки че веднага след това бяха готови да преразгледат делото, когато видяха въздействието от произнасянето на присъдата върху обвиняемия.“ Така изглеждат нещата от гледната точка на съветника. Погледнато от страната на Маркус Фройнд, те стоят така, че трябва да кажем: „Виждаме въздействието на присъдата върху него. И в това, което е било въздействието върху душата на Маркус Фройнд, трябва да живее съветникът в Камалока.“ Отражение, картина на това се открива тъкмо в момента, в който Маркус Фройнд преминава през портата на смъртта. Тази картина му се открива така, че сега той вижда, че е идентичен, че е едно с Маркус Фройнд. В Маркус Фройнд той вижда себе си, чувства себе си в него. Виждаме, че съветникът предвкусва Камалока. Той я предвкусва толкова силно, че сега преживява не само това, което се е случило тогава, а и в него под прага на съзнанието му се появява нещо, свързано с цялата тази работа. Тук от значение е всеки отделен щрих. Казах Ви, че за известно време той губи паметта си, когато му се открива това късче от духовния свят. Но после, когато води делото за шпионажа, паметта му отново се възстановява. Но именно по време на този процес той се оказва въвлечен в същото престъпление, за което е осъдил Маркус Фройнд с помощта на своята диалектика. Силата, която преди е произхождала от паметта, се превръща в сила на инстинктите и сега той се ръководи от нея. Сега вече не вижда връзката, криеща се под прага на съзнанието, между това, което прави сега, и това, което е приписал на Маркус Фройнд. Този факт води дотам, че когато вижда какво му се е случило, точно вечерта преди приключване на делото, през която би трябвало да празнува своя най-голям триумф, съветникът отива в своето бюро:
„Пристигнал в бюрото си, чийто ключ носеше у себе си, Айзенхарт запали двете свещи върху бюрото, изми си ръцете, лицето и косата, после смени цивилното си облекло със служебната си униформа и дълго време крачи напред-назад. След това отвори горното странично чекмедже на писалището си и от него, заедно с един пълнител с патрони, извади един нов револвер, който вероятно беше купил в най-лошите времена на нервното си разстройство. Внимателно зареди всички гнезда, след което извади от регала за хартия една служебна бланка и написа:
„В името на Негово Величество Кайзера!
Аз извърших тежко престъпление и се чувствам недостоен да продължа да изпълнявам службата си и изобщо да живея. Осъждам себе си на най-строгото наказание и в следващите минути ще го изпълня със собствената си ръка.“
Айзенхарт
Виена, 10 юни 1901 г.
Почеркът и подписът му не издаваха дори и най-лекото потрепване на ръката му.
На следващата сутрин беше открит мъртъв.“
В новелата е описана едно много забележително стечение на обстоятелствата и трябва да кажем, че авторът е можел изцяло да предвиди каква връзка има между случващото се в обикновеното съзнание и това, което става под прага на съзнанието, т.е. да види духовните събития, в които е вплетен човекът. Отвън се вижда само това, което се случва във физическия свят: че съветникът е осъдил Маркус Фройнд и т.н. Ако не се беше случило така, че съветникът да започне да се пропуква и да губи паметта си, той нямаше да може да види това късче от духовния свят. То нямаше да му се открие. Тогава всичко щеше да си остане подсъзнателно. Една такава новела е изпратена в света като че ли за да каже: „Да, има нещо зад обикновения живот и в някои специални случаи то се проявява много ясно.“ Но ако искаме да говорим за него по по-конкретен начин, на хората им става неприятно. Неприятно е да се подхожда към тази реалност. Така че то е разказано под формата на новела и така никой няма нужда да вярва в него. Ако то служи просто за развлечение, тогава всичко е наред.
Това, скъпи мои приятели, което държи хората настрана от духовния свят, също представлява нещо, което те не познават. Пътят към духовния свят върви, така да се каже, в две направления. В едното направление ние пробиваме булото на природата и изследваме това, което лежи зад явленията на външната природа. А в другата посока пробиваме булото на собствения си душевен живот и търсим какво лежи зад собствения ни душевен живот. Обичайните философии също се опитват да стигнат зад основите на битието, опитват се да разрешат мировите загадки. Но как го правят? Те наблюдават природата или непосредствено, или чрез експерименти и после размишляват. Но когато човек умува отново и отново над тези понятия, получени от познанията за природата, много скоро се оплита така, че стига до някаква философия, но до нищо, свързано с истинската действителност навън. Чрез размишляване върху това, което се показва на човека, той никога не може да стигне зад булото на битието. Вече казах в публичната лекция, че това, което представляват нашите вечни сили, е дейно, като първо ни създава инструмента, а с инструмента стигаме до това, което ни дава простото съзнание. Да, но когато си изграждаме обикновеното съзнание така, трябва да използваме инструмента. Когато тогава започваме да придобиваме опит с обикновеното съзнание, у нас вече е в готов вид всичко, създадено в нас от вечните сили. Не чрез размишление стигаме зад тайните на природата, а по напълно различен начин. Както описах в публичната лекция, ние укрепваме своето мислене чрез медитация и после като по милост ни се показва откровението на духовния свят, тогава гледаме на природата съвсем различно. Съвършено различно! И на човешкия живот също гледаме по съвсем различен начин. Тогава заставаме пред природата и разбираме някой процес, някой предмет или събитие, с които се срещаме. Но същевременно имаме съзнанието: „Преди всъщност да си погледнал розата, вече се е случило нещо. Ти виждаш първо представата, възприятието, но възприятието първо се е образувало. В него се крие духовното, в него се крие споменът за една предварителна мисъл. В него лежи тайната, до която се стига благодарение на духовното изследване.“
Философът гледа розата. После той започва да философства чрез последващо мислене (размишление). Този, който иска да стигне зад тайната на розата, не трябва да размишлява, тъй като така не се получава нищо. А той гледа розата и осъзнава: „Преди тя изобщо да стигне до сетивното съзнание, вече се е разиграл един процес.“ Това му се явява като един спомен, да, като спомен, който предшества гледането. Това, че ни се дава нещо като спомен, за който знаем: „Ти си направил това, преди да имаш сетивно съзерцание“, е предварително мислене по отношение на външната природа, което остава несъзнавано и което после се изважда като спомен: за това става дума. Чрез никакво последващо мислене (размишление) не се стига зад тайните на природата, а чрез предварително мислене. Също толкова малко се стига зад тайните на това, което представлява съдържанието на душата, освен ако човек действително не се обърне към онзи наблюдател, за когото говорих. Виждате ли, това са пътищата, по които можем да проникнем в духовния свят днес.
Ако си спомняте, че в новелата на съветник Айзенхарт му се открива късче от духовния свят, след като забелязва процеса на упадък в себе си, тук ще откриете своеобразна илюстрация на това, което изложих: когато чрез упражняване на мисълта човек стигне дотам, мисленето му да е дотолкова укрепнало, че да може да вижда духовния свят, тогава непосредствено се срещаме с процеса на разрушение, със свързаното със смъртта. Мистиците на всички времена са изразили това по следния начин: „пристигане до портата на смъртта“. Това означава да стигнеш до всичко, което се явява разрушително в човешкия живот. И така стигаме до това, че ако действително сме довели възможностите на медитацията си до тази точка, сме достигнали до събитието на инициацията: „Ти стоиш на портата на смъртта. Знаеш, че в теб има нещо, което действа в теб от момента на раждането или зачатието ти, което после се концентрира и се превръща във феномена на смъртта, на отнемането на физическото тяло.“ Тогава човек си казва: „Но всичко, което води към смъртта, е произлязло от духовния свят. Произлязлото от духовния свят, се е съединило с това, което е дошло от субстанцията на наследствеността.“ Виждаме човека да стои тук, във физическия свят, и си казваме: „Всичко, което застава пред нас в негово лице, което ни говори чрез неговите думи, всичко, което прави той като физически човек, е израз на това, което се е подготвило в духовния свят от последната му смърт до последното му раждане. Вътре в него живее душевната му същност.“ Но от целия смисъл на това разсъждение можем да разберем, че частта от човешката душа, която живее между смъртта и ново раждане, привлича силите от духовния свят, за да може в това въплъщение между раждането и смъртта да създаде от човека именно това, което се явява той. И тогава, ако си спомняте това, което изложих в публичната лекция, наистина става така: докато в медитацията волята укрепва в мисленето, може да се преживее как се развива зародишът, който сега отново преминава през портата на смъртта и се подготвя в духовния свят за следващо въплъщение, така че в човека се осъществява вечният процес на развитие – от духовния свят произлиза душевно-духовното, човекът се създава тук. В този човек, отначало като точка, възниква това, което тук, в живота, възниква като зародиша, който отново преминава през портата на смъртта, като че ли за да продължи своето развитие. Така че когато тук пред себе си виждаме човека, то действително се оказва, че такъв, какъвто стои пред нас, той е бил създаден от духовния свят в качеството си на човек. С това, което могат да дадат родителите, се е съединило произлязлото от духовния свят. Докато е бил в духовния свят, той е бил сред духовните сили, както тук е сред силите на природата във физическото си тяло. Той е бил сред духовните сили, заедно с които се е подготвял за това въплъщение. Ако видим човека пред себе си в неговата инкарнация, действително е така, както го представих във втората мистерийна драма „Изпитанието на душата“: цял свят от богове работи, за да създаде човека. Между смъртта и ново раждане действат духовни сили, за да „настанят“ човека в битието. Човекът тук е целта на определени духовни сили, работещи между смъртта и ново раждане.
Виждате ли, всичко това винаги е знаело и изразявало едно определено научно направление, но едно духовно-научно направление. Например това, което представих сега, отново и отново е изразявал един силен човек, казвайки: „Телесността е краят на Божия път.“ Той е искал да каже, че когато се намираме в духовния свят и сме вплетени в божествения свят между смъртта и ново раждане, ние се подготвяме за нашата телесност. Тя е краят на пътя на Бога. Той само не е могъл да добави и другото изречение: „В телесността се подготвя ново начало, което после отново преминава през смъртта и води до ново въплъщение. Изразът „Телесността е краят на Божия път“ дори се явява лайтмотивът на всички произведения, които е написал един забележителен човек преди близо век, който винаги отново е обръщал внимание върху пътищата, по които трябва да поемат човешкото знание и разбиране, за да разпознаят тези духовни връзки: Кристоф Йотингер. Йотингер също иска да представи теософията по свой начин. Рихард Роте е написал красиви думи в края на своя предговор към една книга за Йотингер. Той е искал да изрази, че в по-стари времена хората са търсели духовни пътища, но по свой си начин, и че ще дойде времето, което вече не е далеч, в което с пълно научно съзнание ще бъде разбрано това, което човек всъщност винаги е търсел. Роте казва: „Това, което всъщност иска теософията, често е трудно да се познае у по-старите теософи. Но главното е, че ако тя най-накрая стане напълно научна и изнесе осезаеми резултати, тогава те малко по малко ще преминат във всеобщо убеждение… Но това лежи в лоното на бъдещето, което не желаем да изпреварваме.“ Така говори хайделбергският професор Рихард Роте за теософа Кристоф Йотингер през ноември 1847 г.
Това, което се търси от духовната наука, винаги е съществувало, само че по друг начин. Днес сме длъжни да го търсим по начина, по който трябва да се търси в наше време. И често съм казвал, че естественонаучното мислене днес е стигнало до момента, в който, изхождайки от естественонаучните убеждения, трябва да се търси научна форма за това, което е живяло като наука в теософията на всички времена. И ако Роте като издател на Йотингер казва, че това, което има предвид, следва да се изрази така: „Но това лежи в лоното на бъдещето“ – това, което през 1847 година е било бъдеще, днес непременно е съзряло за настоящето. Днес стоим пред една епоха, в която можем да докажем – защото беше само един пример, който днес приведох с новелата „Съветник Айзенхарт“ от Алфред фон Бергер, – че човешките души наистина са узрели да се приближат до духовните истини и че те единствено нямат смелостта действително да разберат тези духовни истини.
Казах, че в две посоки води пътят към духовните светове, когато се вижда зад булото на природата. Защо толкова трудно хората крачат по този път, а също и тези, които са привикнали да мислят научно и само трябва да издигнат научното мислене до вътрешен прийом по описания начин? Защо? Те казват, че човекът има граници на познанието: ignorabimus! И защо не желаят да встъпят в духовния свят? А, да! Това вече лежи зад прага на съзнанието.
В сферата на съзнанието човек се позовава на т. нар. логически причини защо не може да влезе в духовния свят, логически причини, които са достатъчно известни. Под тях обаче се крие истинската вътрешна причина: страхът от духовния свят. Тя не стига до съзнанието, но страхът от духовния свят задържа хората, несъзнаваният подсъзнателен страх. Само ако можеха да се запознаят със съществуването на този несъзнаван страх и да разберат, че всичко, което човек си втълпява, е само маска на това, което в действителност е страх, те щяха да познаят много неща. Това е едното нещо. Другото е, че веднага щом влезе в духовния свят, човек бива обзет от съществата от висшите йерархии така, както например сам владее своите мисли. Човек се превръща в нещо като мисъл в духовния свят. Срещу това се бори душата вътрешно. Тя се страхува да бъде завладяна от духовния свят. Това е отново един вид страх, безсилен страх от това да не бъде уловена от духовния свят така, както чрез раждането бива уловена от физическия свят, от физическите сили. Страх навън и боязън от определено безсилие да устоиш на обземането от духовния свят – това е, което задържа хората встрани от него. Ето защо, като Бергер в неговата новела, те понякога толкова много искат да се попляскат във вълните на духовния свят, но желаят това да бъде, бих казал, необвързано и нямат мъжеството действително да се приближат твърде много към духовните светове, което наистина може да стане чрез често описваните вътрешни експерименти, както овладяването на природните тайни – чрез външни експерименти.
Ако към това, което говорих, прибавите онова, което приведох в една от публичните лекции за връзката между гениалните сили, които се появяват в живота, и ранната смърт, предизвикана от отнемането на тялото от човека – от куршум или по друг начин, например на бойното поле, – ако си спомняте за това, което изложих, че когато се появяват изобретателни, гениални сили в човека, те представляват влиянието на процесите, които се случват, когато на човека му бъде отнето физическото тяло, то тук също имате нещо, което остава под прага на съзнанието. Но в мъжеството, в целия начин, по който човекът се жертва за някое голямо събитие на епохата, се намира инстинктивно изражение на нещо, което лежи под прага на съзнанието и така не може да дойде до съзнанието в пълния му вид. В наше време обаче съществува импулсът в еволюцията на човечеството това, което лежи под прага на съзнанието, да се издигне до известна степен в съзнанието, така че човекът да може да знае за него. И винаги подразбирам този смисъл, когато посочвам, че тъкмо във великите събития на нашата епоха, във всичко, което се разиграва под прага на съзнанието, лежат важни подсъзнателни процеси и че настоящите събития никога не могат да се изчерпят с това, което някой историк може да разкаже за тях. Той не може да разбере тези събития във великата им връзка с еволюцията на човечеството. Повече от всякога подсъзнателното играе роля в това, което се случва в нашето настояще. И затова именно на духовния изследовател му е позволено да посочи, че ще дойде време в бъдещето, когато, за да съзрем нашите важни съвременни исторически събития в правилната светлина на мировата взаимовръзка, ще посочим тяхната духовна основа. Също и от тази гледна точка отново и отново пред душата ни застава това, което произнасяме винаги в края на разглежданията си:
От храбростта на бойците,
от кръвта на битките,
от страданията на изоставените,
от жертвата на народа
ще съзрее плод духовен –
ако душите съзнателно отправят мисли
в царството на духовете.
Уникални посетители: 84