ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Избрано
Олаф Кооб



Азът и неговият двойник

превод от немски: Нели Спиридонова-Хорински

«Демонизиране в ХХ век»

Стигаме до проблематика, която обозначихме като обсебеност от демонични сили. Иска ми се да я поясня чрез примера с Адолф Хитлер. Неговото време и катастрофалните отражения и последици са проучени достатъчно добре. Можем да си зададем въпроса кой дух е играл вдъхновяваща роля в Средна Европа и дори се е представял за спасител на Германия, а всъщност е бил този, който трайно е опропастил тази страна и старата Европа не само материално, а преди всичко духовно. Ако разгледаме почерка, феномените и техниката на злото от определени демонични аспекти, което днес е една от най-належащите, но и изискващи духовна смелост задачи, ще се сблъскаме с интересни индикации.
В характеровите анализи на «фюрера, или водача», когото по-скоро би трябвало да наричаме «водения», винаги се споменават хипнотичните му очи, изменчивостта на лицето, инстинктивната природа и една от любимите му думи – «леденостуден». Погледът му, така да се каже, лишава хората от техния аз и ги подчинява на неговото влияние. Бие на очи и омразата му – особено към всичко интелектуално и духовно. Така още в първите изследвания на «феномена Хитлер», например в книгата на Пърси Ернст Шрам «Адолф Хитлер – анатомия на един диктатор», логично се посочва «необяснимото» в неговата природа, «тъмната страна, която не може да намери разумно обяснение и според признанието на психологията и психиатрията ги изправя пред голяма въпросителна».
Тази въпросителна – като синоним на неразбираемото – се изяснява малко по-добре в анализ по случай петдесет години от смъртта му, който носи заглавието «Хитлеровото слизане в ада». Хитлер, който се самоубива през Валпургиевата нощ, т. е. нощта на 30 април срещу 1 май, и е прегледан първо от съветски военен лекар, чието второ име е Фаустус, притежава вътрешна конституция, която бихме характеризирали като «вълча».
«Противно на вълчата си природа той се чувстваше привлечен от дълбоките подземия. Наясно беше със своя човеконенавистнически характер. Като неофициален сътрудник на райхсвера през 1919/20 г. носеше псевдонима «вълк», при молбата на Франция за примирие през 1940 г. той проведе своя Veitstanz в белгийската си главна квартира «Wolfsschlucht /Вълча клисура/»; главната квартира в украинската Виница бе нарекъл «Werwolf /Върколак/», а тази в източно пруския Растенбург – «Wolfschanze /Вълче леговище/».
Замисляйки партизанска война с опълченското подразделение («Върколак»), шугавият звяр се свря в бърлогата, в която щеше да намери смъртта си. На дневна светлина излизаше само за да поскита из развалините на райхсканцеларията или да изведе своята кучка Блонди. […] Тя се окучи и най-миловидното мъниче, мъжко кутре, беше кръстено «Вълчо».
Тук ще се занимаем не с отражението на националсоциализма и неговите окултни извращения – символите, черния цвят с черепа, нощните «меси» в есесовските замъци, душевната сигнатура на паладините, упадъчните влияния от отмрялата цезарщина и монголщина, – а само с личността, съответно с владеещия я разрушителен дух, който действа чрез нея. За този «безумец» с глава, доминираща над цялата фигура – торсът, ръцете и краката са като закачени за нея, – Ото Щрасер, един от първите му съратници, който по-късно емигрира, казва: «Сомнамбул – същински медиум, каквито създават най-хаотичните епохи от човешката история. Той изплува от полумрака между деня и нощта. Колко често са ме питали в какво се състои изключителната ораторска дарба на Хитлер? Не мога да я обясня по друг начин, освен с онази поразителна интуиция, благодарение на която той получава безпогрешната диагноза на недоволството, от което страдат неговите слушатели. Когато се опитва да подплати речите си със заучени теории, взети от полуразбрани чужди произведения, той едва надскача жалката посредственост. Но когато захвърля всички патерици, когато се втурва право напред и изговаря каквото му диктува в момента неговият ДУХ, тутакси се преобразява в най-големия оратор на столетието.»
С право можем да запитаме за неблагочестивия «дух», пораждал въпросното вдъхновение. За щастие разполагаме със спомена на приятел от юношеските години на Хитлер, свидетел на онзи знаменателен момент, в който този «дух» се показал за пръв път. Това се случило в една звездна нощ на 1906 г. на хълма Фрайнберг край Линц, Австрия. Хитлер бил на 17 години. Тогава за пръв път взел решение да стане политик. За неговия приятел Аугуст Кубичек цялата атмосфера под величественото звездно небе била сякаш «извън всяко време». Заедно гледали операта Риенци от Рихард Вагнер, чието съдържание разтърсило и двамата. След това мълчаливо прекосили тъмния, забулен в мъгла град и се качили на хълма, над който блещукали милиони звезди. Било полунощ.
«Сякаш тикан от невидима сила, Адолф се изкачваше към върха на Фрайнберг. И едва сега видях, че не бяхме сами в тъмнината, защото над нас сияеха звездите. Адолф застана пред мен. Изведнъж хвана двете ми ръце и здраво ги стисна – жест, който дотогава не беше правил в мое присъствие. По натиска на ръцете му усетих колко е развълнуван. Очите му горяха от възбуда. Думите не излизаха както обикновено плавно от устата му, а изригваха, изговаряни с груб и дрезгав глас. По него още по-ясно разбрах колко дълбоко го беше разтърсило това преживяване. Постепенно изля сърцето си с прочувствени думи. Никога преди това не бях чувал, а и по-късно не чух, Адолф Хитлер да говори така, както в този момент. […]
Направи ми впечатление нещо изключително странно, което не бях наблюдавал дори когато по-рано ми беше говорил в състояние на възбуда. Сякаш от устата му говореше друг аз, който бе разбунил и неговата душа също като моята. В никакъв случай не беше както понякога се казва за сладкодумните оратори, че се опияняват от собствените си думи. Напротив! По-скоро имах чувството, че и той с удивление, дори с трепет преживяваше изгригващото със стихийна сила от него. Не си позволявам да дам оценка на наблюдаваното. Но то бе екстатично състояние, състояние на пълен унес. […] Думите му избликваха подобно на заприщен поток, разкъсващ дигата. С великолепни, опияняващи картини ми описваше своето и на народа си бъдеще. […] А после заговори за поръчението, което някога ще получи от народа, за да го отведе от робството до висините на свободата.
В онзи странен момент ми говореше един все още абсолютно непознат на хората младеж. Той говореше за специална мисия, която ще му бъде възложена в бъдещето. […] Слязохме в града. Пред къщи се разделихме. […]
– Къде отиваш? – попитах го учуден.
Той отговори лаконично:
– Искам да остана сам!
Проследих го с поглед как загърнат в тъмното си палто, вървеше нагоре по нощната безлюдна улица.»
33 години по-късно, малко преди да избухне Втората световна война, по покана на райхсканцлера Кубичек за пръв път се намира в Байройт. Иска му се да зарадва Хитлер и в присъствието на Вагнеровата снаха Винифрид разказва спомените си за онази забележителна нощ след представлението на Риенци. Хитлер го прекъсва и сам описва тогавашната ситуация. Запазил е в паметта си всичко до най-малкия детайл.
«Незабравими ще останат думите, с които Хитлер завърши разказа си пред госпожа Вагнер. Той каза сериозно: «В онзи момент започна всичко.»
Към края на Първата световна война, през 1918 г., Хитлер почти ослепява след натравяне с газ и от фронта е изпратен в лазарет в Пазевалк, Померания. Политическите събития в Германия му причиняват допълнителен шок и вероятно предизвикват вид истерична слепота. На тридесетгодишна възраст той взима окончателно решение да изостави професията на архитект и ако възвърне зрението си, да се заеме с политика, за да «спаси» Германия.
Дали е обсебен от духовно същество, или нещо му е насадено чрез хипноза – това не може да се каже с абсолютна сигурност. Във всеки случай получава визия, която ще определи по-нататъшната му съдба, както и съдбата на целия свят. «Хитлер обаче беше сигурен», така Джон Толанд скицира биографичната извънредна ситуация, «че завинаги ще остане сляп. Животът му изглеждаше непоносим, но през същата или следващата нощ плачевното му състояние изведнъж се подобри, докато – все още отчаян – лежеше в походното си легло. Тогава получи «свръхестествена визия». Възможно е психиатърът професор Форстер нарочно да я е предизвикал чрез хипноза. Както Орлеанската дева, така и Хитлер чу гласове, които му заповядваха да спаси Германия. През тази нощ той изживя чудо – зрението му се възвърна. Тогава се закле да стане политик и да отдаде цялата си енергия, за да изпълни възложената му мисия. През онази нощ в лазарета на Пазевалк бе родена най-зловещата власт, виждана дотогава през ХХ век. Не Хитлер отиде при политиката, а политиката дойде при Хитлер.»
Такива феномени, когато сили и власти използват хората и им внушават идеи, диктуващи съдбата на човечеството, са познати и преди, и след Хитлер.
Теоретичният основател на модерната еврейска държава Теодор Херцл споделя например, че докато записвал своите мисли, се страхувал да не полудее, толкова бързо се гонели мислите в душата му. Имал чувството, че оставя духовно завещание на всички хора и че е най-великият благодетел на човечеството. «Аз пишех. Не, то пишеше в мен. Това би било фикс-идея, ако не беше от началото до края толкова разумно. Такива състояния се наричаха инспирации.»
Всеки, следящ историята на държавата Израел, може да добие представа за резултата от тези национално-държавни «вдъхновения».
Човекът като медиум на висши сили? Дали това спада към миналото или суеверието? Още Гьоте знае за «демоничните сили», които могат да се разкрият в природата и чрез човека, да изплуват от неговата инстинктивна натура и да му придадат онова особено «обаяние», онази специфична харизма, която непреодолимо привлича човешките маси.
Актуален пример за такава харизматична личност е някогашният съветски външен министър и сегашен президент на Грузия Едуард Шеварднадзе, чийто атрактивен и будещ доверие външен вид е в пълен разрез с бруталното му минало и днешната тирания в Грузия. Веднъж той споменава за определена «безименна сила», която понякога прониква във всяка фибра на тялото му, «вътрешен глас», под чийто диктат взема решения, някои от които са неочаквани и за него самия.
Въпрос: Доколкото ми е известно, грузинският патриарх Иля II ви е подарил иконите, които висят в кабинета ви, и по негова молба сте приели светото кръщение. Веднъж на въпроса на немски телевизионен журналист дали сте вярващ отговорихте, че вярвате не в ортодоксалната църква, а в определени свръхестествени сили. […]
Шеварднадзе: Да, вярвам в съществуването на свръхестествена сила, но не знам как да я нарека.
Въпрос: Молили ли сте се понякога?
Шеварднадзе: По-рано не знаех как да го правя. Но често благодарях на онази безименна сила, когато нещо в живота ми се развиваше добре или някоя опасност ме отминаваше. Тогава винаги ме изпълваше чувство на благодарност. Имах усещането, че дължа успеха не само на собствените си сили.
Въпрос: Навремето казахте, че понякога усещате онази безименна сила със всяка фибра на тялото си. Може ли такова възприятие да се приеме като предупреждение за опасност?
Шеварднадзе: Да, може би е предупреждение. Един вътрешен глас ми диктува нещо и аз вземам решения, които понякога са неочаквани и за мен…»
На нас, като следващо поколение, ни е възложена задачата да проникнем още по-дълбоко в тази друга страна на историята и да я разберем. Да се разбули тайната на злото според Рудолф Щайнер е една от специалните задачи на човечеството в настоящето и бъдещето. При това обаче винаги съществува опасност да се изпадне под неговото влияние.
Ето защо е важно да опознаем добре техниката на злото и да впрегнем неговите сили за добро. В това отношение може дори да направим връзка между времето на ранното християнство и настоящето. Още през ІІІ столетие Свети Антоний изисква да се «идентифицира» и «различава» злото, за да може човек да се предпази от него. Това е една от най-важните задачи в тази област и онзи, който искрено се стреми да я реализира, ще получи помощ и от духовния свят. Защото едва нашето съгласие, съзнателното приемане на злите внушения ни правят наистина зли. В сцената с изкушението на Свети Антоний върху Изенхаймския олтар от Грюневалд се вижда как светецът в будно състояние е нападнат от демоните, а Христос идва чак след като всичко е отминало. Антоний го запитва: «Къде беше? Защо не дойде още в началото, за да ми спестиш страданията?» Гласът му отговаря: «Антоний, аз бях тук. Но изчаках да видя как ще се бориш. Понеже ти издържа и не позволи да те победят, винаги ще бъда твой помощник и ще се погрижа да се прославиш.»
Така че Свети Антоний е един от първите, които се стремят да изучат систематично демоните, да различат духовете, изследвайки съзнателно подземния свят.
Едно от основните му заключения е: «И нека всякога да си даваме сметка, че враговете няма да ни направят нищо, докато Бог е с нас. Защото, когато идват, те се отнасят с нас според това как ни заварват и приемат образа, отговарящ на нашите представи. Ако ни заварят уплашени и объркани, веднага започват да се държат като разбойници, намерили къщата незаключена, и затвърдяват мислите ни. Защото, ако ни видят страхливи и неуверени, те още повече засилват нашия страх чрез заплашителните си образи и това в крайна сметка е наказанието за душата, която позволява да бъде измъчвана. Но ако демоните видят, че сме радостни от Божията подкрепа, мислим за бъдещите добрини и в душата си даваме сметка какво принадлежи на Господ, и ако сме наясно, че всичко е в ръцете на нашия Господ и никой демон няма власт над християнина, че изобщо не може да се разпорежда с никого и с нищо – та ако видят, че душата е станала неуязвима благодарение на такива мисли, тогава демоните се оттеглят засрамени.»
Да знаем за тези вътрешни взаимовръзки и благодарение на това да оцелеем душевно, е една от задачите в епохата на съзнателната душа, епохата на свободата и духовните познания, която в езотериката се идентифицира с господството на архангел Михаил, водещия дух на нашата епоха. А разбирането на дейността на тези същества и техните противници в съвремието е един от заветите, които Рудолф Щайнер ни остави със своите произведения.
«Един ден», пише Ита Вегман, «Рудолф Щайнер сподели, че демоните, противници на архангел Михаил, безскрупулно се стремят да осуетят и разрушат делото на Михаил. Те крият своите намерения и само хората могат да изкопчат тайните от демоните. Само хората могат да узнаят тайните на демоните. Боговете очакват от хората да им поднесат тези тайни, а само те пък могат да дешифрират за хората тези тайни на демоните. Чрез такива жертви от страна на хората, които поднасят на боговете изтръгнатите от демоните тайни, ще бъдат предотвратени пъклените им действия, така че където е господствал мрак, отново ще може да засияе духовна светлина.»
На това място бих искал да добавя още нещо важно, защото вътрешното анализиране на националсоциализма и други негови разновидности далеч не е приключило. Ако разгледаме сведенията на Рудолф Щайнер за настъпващите към Средна Европа противодействащи сили, можем да добием представа, че той добре е осъзнавал какъв зъл дух се задава на хоризонта още преди «завземането на властта». Ако вникнем малко по-дълбоко в същността на този дух, по-новите изследвания за Третия райх и неговата симптоматология крайно ще ни заинтригуват. Когато проучваме изявленията на националсоциалистическия елит, се озоваваме буквално пред лавина от сведения за дълбоко антихристиянския импулс, инкарниран в Германия.
Първият, опитал се веднага след войната да разгледа симптоматологично същността на националсоциализма и да го прозре, е историкът Карл Хайер. Неговите изследвания и резултати заслужават нашето внимание и днес.
Още през 1920 г. Рудолф Щайнер посочва опасността, идваща от онези, които вместо християнския са избрали за външен символ пречупения кръст и използват упадъчната епоха на римските цезари, копирайки дори техните жестове и инсценировки. Той говори за бъдещ «триумфален поход на пречупения кръст, вече носен от голям брой хора в Средна Европа», ако хората и занапред проспиват важни събития. А през 1924 г. Рудолф Щайнер предсказва, че човечеството ще има духовно бъдеще едва когато познавателно се справи със «срещата си със звяра, който ще се издигне от дълбините през 1933 г.»
Според Щайнер времето между 1930 и 1940 г. има особено значение, понеже през това десетилетие следва да се случат събития, които са обусловени от нова форма на духовни изживявания и са тясно свързани с опознаването на Христос. Оттук е разбираемо, че ще бъдат предприети извънредни атаки и извращения, за да се осуети това събитие, което до голяма степен обуславя по-нататъшното развитие. «Поради неразбирането на хората голямото събитие може лесно да отмине незабелязано. Ако материалистите триумфират между 1930 и 1940 г. и кажат: Е, да, появиха се шепа глупаци, но не се случи нищо от очакваните големи събития – това няма да е абсолютно никакво доказателство, опровергаващо казаното. Ако те триумфират и човечеството подмине тези събития, това ще му донесе нещастие.»
Документи от късното Средновековие също свидетелстват, че ако победи човечеството и основе своето царство на земята, антихристът ще принуди всички поданици да носят неговия знак.
Накрая още веднъж да чуем какво казва самият Хитлер: «Аз ще доведа докрай делото, започнато от Христос. Ако германският народ не е достатъчно силен да пожертва собствената си кръв за своето съществуване, нека да загине.»
Германският народ отдавна е предугаждал този нечовешки цинизъм. Това ясно личи в един от така наречените «вицове, прошепнати на ухо», които се разпространяват в Третия райх: «Хитлер излиза от бункера, сваля фалшивите си мустаци и слага очила, бързо навлича униформа на американски сержант и докладва на генерал Айзенхауер: Задачата по унищожението на Германия е изпълнена!»
Уникални посетители: 71