Е, господа, ако днес имате нещо на сърце, или искате да зададете въпрос, моля ви, направете го.
Въпрос: Съвестта е от най-чудните неща, които човек има в себе си. Ако човек е направил нещо, той мисли за това. И даже ако човек не мисли за неща, които са останали в миналото, той въпреки това знае, че в него има съвест. Би било интересно да се попита, може ли съвестта да отмре, да бъде толкова потисната, че човек да забрави за нея? Състоянието на човечеството в настоящо време дава възможност да се допусне, че при голяма част от него съвестта е убита.
Доктор Щайнер: Виждате ли, господа, това всъщност е значителен въпрос, но той е свързан с това, за което говорихме в предшестващите лекции. Опитах се подред да ви обясня как в човека, състоящ се от вещества, се съдържа освен това и етерно тяло – тоест съвсем различен тип тяло, което не може да се възприема с помощта на обикновените сетивни органи, не може да се види, – след това астрално тяло и Аз, можем да кажем, тяло на Аза. Човек има тези четири части.
Трябва да си представите какво става с човека, когато той умре. Често съм ви казвал, че когато той спи, в леглото остават да лежат неговото физическо тяло и етерното тяло. Астралното тяло и Азът излизат навън, те вече не се намират във физическото тяло и етерното тяло. Но когато човек умре, тогава от това, което има човекът, се отлага физическото тяло като такова; трите други части, етерното тяло, астралното тяло и Азът излизат навън. Казвал съм ви, че етерното тяло няколко дни още остава свързано с астралното тяло и Аза. След това и то също се отделя – както съм ви го описвал, – а след това човек живее в това, което е негов Аз и негово астрално тяло. Той живее все по-далеч и по-далеч, той живее в този духовен свят, който ние в този живот на Земята изучаваме посредством духовната наука. Така че можем да кажем: тук и сега на Земята ние научаваме нещо за духовния свят, а след това ще се намираме в него.
Обаче след известно време ние отново идваме долу, на Земята. Ние вървим пак така; вървим в земния живот от раждането към смъртта, след това вървим през духовния свят и отново пристигаме долу. Приемаме физическо тяло, което ни се доставя от родителите и така нататък. При това ние се спускаме долу от духовния свят. Преди да дойдем тук, на Земята, ние сме били, да кажем, духовни същества. Спускаме се долу от духовния свят. Виждате ли, господа, извънредно важен факт е, че човек знае за това, как той със своя Аз и астрално тяло се е спуснал долу от духовния свят. Иначе би било съвсем необяснимо откъде човек въобще някак говори за духа, когато порасне. Ако той никога не е пребивавал в духовното, не би почнал да говори за духа.
Знаете ли, някога на Земята хората съвсем не са говорели толкова много – както някои хора днес – за живота след смъртта, но хората тогава са говорели много за живота, прекаран преди да се спуснат на Земята. В древността въобще доста повече са говорели за това, какво е ставало с човек преди да се облече в плът и кръв, отколкото за това какво ще бъде после. В древните времена за хората било доста по-важно да мислят за това, че те са били души, преди да станат земни хора. Не съм ви говорил много за развитието на човечеството на Земята, така че хайде днес във връзка с този въпрос малко да поговорим за това развитие на човека на Земята.
Ако се върнем, бих казал, преди осем, десет хиляди години, тогава тук, в Европа, бихме открили доста слабо развит живот. Животът в Европа граничи със запустение. И напротив, тогава, примерно преди осем хиляди години, в Азия животът е бил много силно развит. Тук в Азия (изобразява го на рисунка) има страна, наричат я Индия. Тук е разположен остров Цейлон, по-горе се намира могъщата река Ганг, а тук нагоре са планините Хималаи. В тази Индия, разположена тук в Азия, а също и малко по-високо, са живеели хора, които, както беше казано, са имали преди осем хиляди години високоразвит духовен живот. Днес ги наричам индуси. Обаче по онова време думата «индуси» още я е нямало. Но тъй като днес така наричат Индия, аз използвам този израз. Ако човек би се върнал там и би попитал тези хора: «Как вие самите наричате себе си?», тези хора биха му казали: «Ние сме синове Божии, синове на боговете!», тъй като те биха имали предвид страната, където са били преди да се окажат на Земята. Там те самите са били богове, тъй като хората, ако са били духовни, са наричали тогава себе си богове. На въпроса, какви стават те, когато заспиват, биха отговорили така: «Когато бодърстваме, ние сме хора, а когато заспиваме, ние сме богове». – Да бъдеш бог е означавало само да бъдеш различен, а не при бодърстване да бъдеш по-духовен.
И така, тези хора са притежавали съвсем особена, висока култура; за тях не било толкова важно да говориш за живота след смъртта; те говорели за живота преди раждането, за живота сред боговете.
Виждате ли, някакви външни свидетелства за тези хора не съществуват. Но тези хора, разбира се, са живели и по-късно – знаете, че индуси има и днес – и в по-късно време те написали голямо поетично произведение, което наричат веди. «Веда» – това е в единствено число, а «веди» е множествено число, «Веда» всъщност означава «слово». Казвали така: «Словото е духовен дар и това, което хората са записали в своите «Веди», това е нещо, за което те са знаели от другия свят». В тези древни времена те са знаели значително повече, обаче това, което днес може още да се изучава и по външен начин, благодарение на книгите, това е именно, което стои във «Ведите». То е било записано доста по-късно. Но по това, което стои във «Ведите», което е било записано значително по-късно, може да се види, че тези хора твърдо са знаели: човек, преди да се спусне на Земята, съществува в духовния свят.
Ако от нашето време се върнем преди шест хиляди години, ще заварим тук вече по-малко развита култура. В Индия културата е деградирала. Това, което в настоящо време учените още пишат като за древноиндийската култура, вече се е смъкнало от първоначалната си висота. Обаче северно (изобразява го на рисунка) – тук ще е Арабия, – обаче северно се е развивала още една култура в това място, където по-късно се е намирала Персия. Затова я наричам древноперсийска култура. Тук се е развивала съвсем друга култура. Това заслужава внимание. Виждате ли, ако се върнем към древните индуси, които са живели тук примерно две хиляди години по-рано, сред тези древни индуси навсякъде би могло да се срещнем с това, че на земния свят те са придавали много незначителна стойност. Те винаги са мислели, че са дошли в този земен свят от духовния свят. Това те са знаели съвсем точно. Те не ценели земния свят; те ценели този духовен свят. Казвали, че се смятат сякаш като отхвърлени и това, което е на Земята, не било особено важно за тях. Докато тук – преди шест хиляди години, – в страната, която сега наричат Персия, за пръв път започнали да придават на Земята известна ценност. Към земния живот се отнасяли с уважение. Това уважение към земния живот се изразявало с думите: «Да, светлината представлява много, много голяма ценност, но и Земята, с нейната тъма, също е много ценна, много полезна». Постепенно при тях се формирало убеждение, че Земята има такова значение, че тя се конкурира с небето. Тази борба на небето със Земята е залегнала в основата на убежденията, които са представлявали особена важност за тези хора.
След това, примерно преди три или четири хилядолетия, стигаме в страна, простираща се от Арабия в Африка, където тече Нил: Египет. Египтяните, а също и тези, които тук в Азия се държали по-близо до Запада, по-близо до Европа, се отнасяли към Земята с още по-голяма любов. Ето защо, връщайки се във времето три-четири хилядолетия назад, ние намираме следното: тези египтяни, тази, така да се каже, трета разновидност на хората – имало е индуси, перси и египтяни, – тези хора са строили гигантските пирамиди. Но основната работа за тях била работата на Нил. Нил, който ежегодно наводнявал тази страна с плодородната ѝ почва, те насочвали в канали, така че тези разливи по всички направления могли да носят полза. За това те създали геометрията. Тя им е била нужна. Геометрията и земеустройството, изкуството да се измерват земи, е била създадена от тях. Земята ставала за тези хора все по-мила и по-мила. Виждате, колкото в по-голяма степен хората на Земята са обичали тази Земя, толкова по-малко очевидно е ставало за тях това, че те са се преселили тук от духовния свят. Бих казал, че те са забравяли за това все повече и повече, защото все повече заобичали Земята; също толкова важно за тях ставало да си казват: «Човек живее след смъртта».
Несъмнено, както видяхме, на човек му гарантирали живот след смъртта, но по-рано хората, които са били преди египтяните, въобще не са мислели толкова много за безсмъртието. Защо? Защото за тях то е било разбиращо се от само себе си. Ако знаели, че са се спуснали долу от духовния свят и само са се облекли във физическо тяло, при тях не е имало също никакво съмнение в това, че след своята смърт те ще влязат в духовния свят. Но тук, в Египет, хората вече по-малко мислели за своето пребиваване в духовния свят преди земния живот. При египтяните възникнал много силен страх по отношение на смъртта. Този силен страх по отношение на смъртта всъщност има давност не повече от три-четири хиляди години. Индусите и персите не се бояли от смъртта. Трябва да се подчертае това, че именно при египтяните се е появил този силен страх от смъртта. Виждате ли, ако при египтяните го нямаше този силен страх от смъртта, тогава в днешно време нито на англичаните, нито на другите нямаше да им се отваря път до Египет, за да излагат след това в своите музеи мумии! По онова време хората ги подлагали на балсамиране, използвайки всевъзможни мазила, всевъзможни средства. Във вида, в който човек е бил приживе, са го полагали в саркофаг и са го съхранявали. Там са практикували балсамацията на хора, от тях са правели мумии, защото мислели така: ако се запази тялото, то и душевното начало също ще съществува толкова дълго, докато за него на Земята още има тяло. Запазвали тялото, за да не нанесат някаква вреда на душевното начало. Виждате обаче, че това е страх от смъртта. И така, при египтяните с всички сили се стараели да осигурят безсмъртието на основата на земната материя. Но въпреки това египтяните знаели още извънредно много от това, което те по-късно съвсем забравили.
Следващият народ, който особено ни поразява, се е намирал северно от Египет, в Гърция, в съвременна Гърция. Макар Древна Гърция да е била съвсем различна. Виждате ли, гърците вече почти съвсем забравили за живота преди раждането. Само отделни хора в особени висши школи, които се наричали Мистерии, още знаели за това. Но като цяло в гръцката цивилизация духовният живот преди раждането е бил вече съвсем забравен и гърците повече от всичко обичали земния живот. Ето защо в Древна Гърция се появил философ – наричали са го Аристотел47 – в IV столетие преди християнското летоброене. Аристотел преди всичко издигнал едно положение, което по-рано не е съществувало. Той издигнал такъв тезис: при раждането на детето се ражда не само тялото на човека, но тогава се ражда също и душата на човека. – Така в Древна Гърция се появило за пръв път убеждението, че душата на човека се ражда заедно с тялото, но тя е безсмъртна, тоест преминавайки през смърт, тя живее след това по-нататък в духовния свят. Само че Аристотел след това добавил към това още един странен възглед. Аристотел собствено вече забравил всичко, което било мъдрост в древността, и ето че той издигнал после такъв възглед: душата се ражда едновременно с тялото. Но когато човек умре, душата остава, така че тя има зад себе си само един земен живот. След това тя трябва вечно да се оглежда назад, към това, което е представлявал този единствен земен живот.
Представете си колко страшен е такъв възглед! Ако някой на Земята е извършил лоша постъпка, той в продължение на цялата вечност вече не е способен нещо да подобри, той трябва винаги да гледа назад, трябва винаги да вижда картината на своите лоши дела. Такова е било убеждението на Аристотел.
След това се появило християнството. В най-първите столетия хората все още малко разбирали християнството. Когато след това Римската Империя приела християнството и християнството се утвърдило в Рим, там престанали да разбират християнството, там повече не го разбирали.
В християнския свят винаги са се провеждали Вселенски Събори. Там са се събирали висши представители на Църквата, на духовенството, и определяли в какво следва да вярва огромното «стадо» вярващи. Тогава се е формирало убеждението: има пастири и овце, и пастирите на Вселенските Събори установяват в какво трябва да вярват овцете. – На осмия от тези Събори Пастирите установили за овцете: ерес е да се вярва в това, че човек преди своето раждане живее в духовния свят. Следователно древният възглед на Аристотел станал тогава църковна догма! Вследствие от това заставили човечеството съвсем нищо да не знае и даже да не мисли за това, че човек с неговата душа се спуска долу от духовния свят. Това е било забранено.
Когато днес материалистите казват: душата се ражда заедно с тялото, тя носи само телесен характер, а не някакъв друг, такова мнение не е нищо друго освен това, на което църквата е научила хората. Днес хората вярват в това, че когато стават материалисти, по такъв начин се отдалечават от Църквата. Но хората никога нямаше да станат материалисти, ако църквата не беше унищожила познанието за духа. Защото на този осми икуменически събор в Константинопол Духът е подложен на забрана от страна на Църквата и това се е запазило в продължение на цялото средновековие. Но в настоящо време е необходимо с помощта на духовната наука отново да се стигне до това, че човек като душа е съществувал и преди идването си на Земята. Това е важно, това е необикновено важно.
Който изследва развитието на човечеството на Земята, съвсем ясно вижда следното: изначално е съществувало знанието, че преди да се спуснат на Земята, хората са водели духовно битие. Едва постепенно това е било забравено, а по-късно даже «отменено» с решението на мнимо-вселенския събор.
Трябва да имаме ясна представа какво значи това. Представете си, хората, които са живеели още преди египтяните, тоест в ранните хилядолетия, са знаели: преди да почнеш да странстваш по Земята, ти си съществувал в духовния свят. Те са донасяли със себе си долу от духовния свят не само общо, разводнено знание, а са донасяли със себе си долу от духовния свят съзнание за това, че там те са живели заедно с други същества. Оттам те донасяли долу и своите нравствени принципи и морални подбуди.
Какво да правя на Земята, аз виждам по самите земни обстоятелства; тези древни хора казвали: за това, какво трябва да правя, на мен ми е нужно само да си спомня, да си спомня какво е било преди раждането. Те донасяли своите нравствени импулси от духовния свят. Виждате ли, ако хората в тези древни времена попитаха: «Какво е добро? Какво е зло?», те биха казали така: «Доброто – това е нещото, което искат съществата, сред които съм бил и аз преди да дойда на Земята; злото – това е, което те не искат». Но и всеки поотделно си е казвал това. А сега, господа, това е забравено.
В Древна Гърция е имало нещо достойно за внимание. В Древна Гърция вече толкова забравили за съществуването на живота преди раждането, че Аристотел е казвал: «Душата се ражда заедно с физическото тяло». – Следователно хората вече не са имали никаква представа за това, че те вече са живели преди раждането. Но нещо от този живот те все пак усещали в себе си. Защото да знаеш или да не знаеш за нещо, не оказва влияния на действителността, нали така? Мога да кажа: тук за мен няма никаква маса, аз не виждам маса – но въпреки това масата я има, макар и да не я виждам. Животът преди раждането въпреки това съществува и хората усещат това в самите себе си. В Древна Гърция такова усещане започнали да го наричат съвест. В Древна Гърция, примерно в V век преди Христа, за първи път се появила думата «съвест». По-рано думата «съвест» я нямало. И така, думата «съвест» се появила поради това, че хората, забравяйки за живота до раждането, за доземния живот, са дали название на това, което те всички усещали в себе си по това време. Хората усещали в себе си животът преди раждането, но те казвали: да, тук има нещо, то се появява някъде отдолу, а след това се издига нагоре – но по-нататък не ги е било грижа за това.
Виждате ли, това е било от полза за църквата. Защото какво направила сега църквата? Господа, по-рано, когато всеки е знаел, че вече е живял като душа преди да се спусне на Земята, хората разсъждавали така: нравствено е това, което ни е известно от нашия предишен живот, от предземния живот. – Но сега древните гърци усещали от него само съвестта. А след това, по-късно, дошла църквата, която завладяла съвестта, държала се насилствено по отношение на съвестта. Църквата взела всичко това в свои ръце и казала: вие не знаете какво трябва да се прави. Това овцете не знаят, но го знаят пастирите! – тя установила предписания и завладяла съвестта.
Виждате ли, наложило се да отменят духа на един от съборите, за да имат възможност да заповядват на това, което като съвест още е останало в човека от духа. И тогава църквата казала: не, нищо присъщо на човека не е съществувало преди той да се появи на Земята. Душата се ражда заедно с тялото. А който не вярва в това, той е от дявола. Само ние, като Църква, знаем как изглежда всичко в духовния свят и какво човек трябва да прави на Земята. Така църквата подчинила на себе си съвестта на човека.
Тук би могло да се посочат отделни случаи. Виждате ли, всичко това се е разигравало чак до XIX столетие, при това понякога по ужасяващ начин. Така например, в тридесетте, четиридесетте години на миналия, XIX век, в Прага живял един човек с фамилията Сметана48. Този човек бил син на един католически църковнослужител, който, разбира се, бил благочестив католик. Той чувствал, че трябва да се вярва именно в това, което предписва църквата; за духовния свят трябва да се знае това, което предписва църквата. Той имал син. Хората тогава са били амбициозни и затова са пращали своите деца на училище. Но в гимназиите в Прага в миналото столетие не научавали толкова много. Научавали даже доста малко. Та младият Сметана учил в гимназия. Редът бил следния: този, който въобще изучавал нещо, след това ставал свещеник. Така и младият Сметана станал свещеник. Тогава в Прага, както и в цялата останала Австро-Унгария, ръководството на висшите училища се осъществявало от свещеници в качеството им на преподаватели. С него станало така, че когато той започнал самостоятелно преподаване, почнал да чете други книги, а не тези, които като свещеник му предписвала да чете църквата. Поради това той постепенно се усъмнил в една от догмите. Той си казал: нещо ужасно е, че човек трябва да се роди, да изживее земния живот, да премине през смърт и след това – ако е бил «лошо момче», вечно да съзерцава само това, – а църквата го описва в съответните краски, – което той, като «лошо момче», е натворил на Земята, без да има никаква възможност да се поправи!
Виждате ли, този човек, Сметана, живеел в помещение на един Орден. Но когато станал преподавател, му станало тясно в дома на Ордена; той си наел обикновена мирска квартира и все повече и повече – тогава не е имало още антропософски книги – четял книги на Хегел, Шелинг и така нататък, книги, които най-малкото давали начало на нещо разумно. При това той все повече и повече изпадал в съмнение относно така наречените «вечни адски мъки», защото според Аристотел «лошото момче», преминавайки през смърт, трябва вечно да живее в своята лошотия. Именно оттук възникнало учението за «вечните адски мъки», което след това било утвърдено от Църквата на Вселенските Събори. Разбира се, това учение съвсем не е християнско, а съвпада с учението на Аристотел. Не е истина, че учението за наказанието в ада е християнско учение; то е създадено от Аристотел. Но това не било известно на хората.
На Сметана обаче това му се изяснило. И ето тогава той започнал да преподава нещо, което не се съгласувало съвсем с учението на църквата. Именно през 1848 година се случило това, че той преподавал нещо, не напълно съгласуващо се. Отначало той получил заплашително предупреждение, огромно послание, написано на латински, в което му обяснявали, че той е длъжен да се покае и да се върне в лоното на църквата, понеже предизвикал силен гняв и досада в пастирите с това, че почнал да учи «овцете» не на това, което се предписвало на пастирите. На това първо, написано на латински послание, той все пак отговорил, че смята за лицемерно да говори това, в което не е убеден. Тогава дошло писмо на латински, което го предупреждавало още по-сериозно и твърдо. Когато не отговорил на това писмо, тъй като това би било безсмислено, във всички църкви в Прага обявили, че ще се състои много важен празник по повод отлъчването от църквата на една заблудила се «овца», която е станала пастир.
Към тези, които тогава е трябвало навсякъде да обявяват, че трябва да се състои този «важен празник», принадлежал и старият Сметана-баща. Той си оставал благочестив католик. Представете си само какво означавало това: да се свика цяла Прага, за да се прокълне сина на Сметана, навеки да се отлъчи от църквата и така нататък, и на бащата да се наложи сам да разнася обявата за това! Никога преди църквите в Прага не били запълнени докрай. И от всички амвони обявили, че ренегатът Сметана е отлъчен от църквата.
Вследствие станало така – разбира се, причина била и туберкулозата на белите дробове в семейството на Сметана, – че първо от мъка умряла сестрата, след това от мъка умрял и бащата, а скоро от мъка, от преживяванията умрял и самият Сметана. Макар тук работа да стояла по иначе, Сметана вече не можал повече да говори по темата за «вечните адски мъки» така, както я разбирал.
Всичко това е свързано с развитието на идеята за съвестта в човечеството. Защото това, което човек запазва от живота преди земния живот, живее в него и говори в него като съвест. По съвест можем да си кажем: съвестта не може да произлиза от земното вещество. Само си представете: някой има, да кажем, някаква вредна, страшна страст, порок. Това е нещо дадено. Тогава веществата в неговото тяло, веществата на Земята настойчиво искат, подбуждат го към тази страст. Но съвестта му казва: ти трябва да победиш тази страст. Да, господа, ако съвестта също би имала телесен произход, то гореописаното явление би приличало на това, някой по едно и също време да ходи и напред, и назад. Безсмислено е да се казва, че съвестта произлиза от тялото. Съвестта е свързана именно с това, което ние донасяме долу от предземния живот, от духовния свят, когато се спускаме към Земята. Както вече ви казах, земните хора са изгубили съзнание за това, че съвестта произлиза от духовния свят; при такива хора като Сметана, за когото току-що ви разказах, това съзнание отново заблещукало през XIX век; като причина послужили тези страшни представи за адските мъки, за наказанията в ада. Съвестта принадлежи на самия човек. Човек носи съвестта в себе си. Но какво ще му помогне цялата тази съвест, която той носи в себе си, ако, преминавайки през смъртта, вечно би трябвало да гледа колко лош човек е бил? Така няма да си помогнеш. В такъв случай нямаше да има значение, че човек има съвест.
Така че можем да кажем: ако това е човекът (изобразява го на рисунка), в този човек живее съвестта. Съвестта той донася със себе си от духовния свят в земния живот. Съвестта говори в него: това не трябваше да го правиш, а това трябваше да го направиш. Земният човек казва: искам да направя това, желая го. Съвестта казва друго, защото тя идва от вечния човек. А след това, когато свали физическото тяло, човек първо забелязва: ти самият си това, което винаги ти е говорило в твоята съвест. Само че не си го забелязвал по време на земния си живот. Сега ти си минал през смъртта. Станал си твоята собствена съвест. Сега съвестта е твое тяло. По-рано ти нямаше съвест. Сега ти имаш твоята съвест, с която живееш по-нататък след смъртта.
Необходимо е да се припише на съвестта също и воля. Виждате ли, всички тези неща, които ви казах, са станали. Гърците забравили за предземния живот. Църквата превърнала в догма това, че не трябва да се вярва в съществуването на предземен живот. Съвестта се разбира съвсем неправилно. Всичко това е станало. Тази гледна точка са я развивали и големите учени. Но тези учени в средновековието са се намирали под впечатлението на тезиса: предземен живот не може да има. Църквата забранила да се вярва в това.
В този конфликт се оказал например такъв човек, като Тома Аквински, живял от 1225 до 1274 г. Бидейки католически свещеник, той неохотно се приспособявал към това, което предписвала католическата църква. Обаче той бил велик мислител. И по отношение на това, което днес ви разказах, той е трябвало да каже така: когато умира, човек има само съзерцание на своя земен живот, за вечни векове, нищо друго. Той съзерцава това. – Какво направил Тома Аквински? Тома Аквински приписал на човека само разсъдък за вечни векове, за цялата вечност, но не и воля. Човек след смъртта трябва да съзерцава, обаче той не може вече нищо да промени в това. Тома Аквински бил велик аристотелианец на средновековието благодарение на това, което казвал: ако човек е постъпил лошо на Земята, той трябва да съзерцава това вечно; ако човек е направил добро дело, той вечно ще съзерцава това добро. И така, на душата се приписвало само познание, но не и воля.
Това не съответства на истината. Истината е тази, че човек, макар и да съзерцава след смъртта какъв е бил в добро и зло, насочва и волята, и цялата си душевна сила, за да го промени. Става така, че съзерцавайки своя живот, човек вижда какво е било, а след това той живее в духовния свят и вижда какво е трябвало да бъде различно. Тогава той сам стига до там, че иска отново да се спусне долу, за да внесе съответното подобрение. Разбира се, тогава пак стават грешки, но след това винаги идва следващ живот и човек достига целите на съвършеното човешко развитие.
Поради това, на което Тома Аквински е бил принуден в средновековието, да вярва само в познанието, но не и във волята, хората даже през XIX век още са били подлагани на оскърбления, като това на Сметана. От това е била обусловена и появата през XIX век на други хора, които яростно третирали познанието. Това водело произхода си все от тази догма за «адските мъки», за «наказанията в ада»; но самите тези хора не са виждали това. Шопенхауер49 например яростно третирал познанието и приписвал всичко само на волята. Но ако на волята се приписва действително всичко, оказва се, че тази воля е прекалено глупава, прекалено безумна. Затова Шопенхауер приписва всичко, даже цялото сътворение на света на тази глупава воля. А хората, които размишлявали по този повод, стигали до състояние на страшен вътрешен конфликт, както това се случило със Сметана в Прага. Такива хора имало много; това е само показателен пример, трудните перипетии на който са изложени документално. Но такива хората е имало много.
Трябва да ни стане ясно следното: човек има своята съвест като наследство от своя предземен живот. Тук, в съвестта говори духът. Това, което ние сме били преди да станем земни хора, се е облякло в плът и говори в съвестта. Когато свалим от себе си тялото, душата и след смъртта ще продължи да говори в съвестта, но вече не безсилно, а имайки воля, тя трябва да се стреми към подобряване, трябва да бъде непрекъснато дейна.
Виждате ли, в това е разликата между антропософията и всичко това, което днес например е съзерцанието в християнската догматика. В християнската догматика остават неизвестни тези вътрешни сили на човешката душа, които могат да творят; в християнската догматика, когато умира, човек може само вечно да съзерцава това, което е направил в единствения си земен живот, защото в този единствен земен живот душата е била родена едновременно с тялото. И така, искайки да изобразим този процес схематично, можем да кажем: ако това е единственият земен живот на човека (рис. 26, горе), и душата също води своето начало тук, а когато човек умира – ето тук е обозначено раждането, тук – смъртта, – тогава неговият душевен живот се разпространява в цялата вечност. Не искам да продължавам по-нататък, тъй като ще се наложи да продължа рисунката на втора дъска, а може да ми потрябва и трета дъска! Защото това се простира в цялата вечност: познание, разум, способен цяла вечност само да гледа лошотията от земния живот; защото разумът също се поражда заедно с физическото начало на земния живот. Най-първият материалист е бил всъщност този, който е установил тази догма, тоест Аристотел.
Антропософията намира, че съществува не само един-единствен земен живот, а следващи един след друг земни животи. В човека винаги остава нещо от предшестващия земен живот и макар той да не знае със сигурност за това, въпреки всичко то присъства в него; това е съвестта. След това той оставя тялото и по-нататък живее в своята съвест. Тук (долу на рисунката, червеното) се намира – всъщност до следващото раждане, – тук се намира съвестта в чист вид. Сега (средният кръг) съвестта отново се оказва вътре като глас, който говори; сега (червеното вдясно) тя живее във външния свят, тя отново е там. – Всъщност човекът е този, който винаги създава своя нов живот на Земята.
Във всеки случай особено озлобление предизвиква това именно в доктрините, които не искат нищо да признават в човека, които искат да го разглеждаме само като някаква твар, само като сътворено създание. Обаче той не е само сътворено създание, а в него има творящи, съзидателни сили. Разликата на антропософията от другите мирогледи се състои в това, че антропософията на основата на своите изследвания констатира: да, тези творящи, съзидателни сили ги има в хората, човек също е творец. Той не е само сътворен, но и сам е творец. И към най-творчески-съзидателното начало в него се отнася съвестта, защото тя е това, което като свещено наследство идва при нас от предземния живот, тя е това, което ние отнасяме със себе си, преминавайки през смъртта.
Именно по този въпрос съвременната наука има гледна точка, получена от църквата, и именно този пункт е необходимо да разгледаме колкото може по-точно. Развитието на този въпрос е ставало по следния начин: тук в Рим е идвало само това, което, от една страна, е било логично, а от друга страна, е носило материалистичен характер. После то се е възприемало и от съвременните народи. Обаче в немския език, по съвсем друг начин са оцелели остатъци от древността, само че за тях не се знае. На това си струва да се обърне внимание. Така може да се узнае за връзката на човека с големите събития.
Ако днес разгледаме страните, които са разположени тук горе, в Азия, ако разгледаме Сибир – тоест такива области, които са заселени крайно оскъдно, някога те са били гъсто заселени. Тогава реките там са били още по-мощни, много по-мощни. Сибир е такава страна, която малко по малко се е засушавала, издигала се е, и хората тогава се преселили на Запад, преселили са се в Европа. Това е станало поради (геологичното) издигане на Сибир. По такъв начин много представи, битуващи в Азия, по околен път са прониквали в Европа. И тези представи продължили да живеят по-нататък в рамките на европейските езици. Ето защо трябва да кажем: колкото по на Запад отиваме, толкова в по-малка степен присъства там тази представа за съвестта. – Но именно самата дума «съвест», «Gewissen», показва, че сред хората, създали думата «съвест», «Gewissen», е господствало усещането: това е нещо коренящо се в човека. – Какво всъщност означава думата «Gewissen», «съвест»? Какво е тя по същество, ние вече казахме напълно конкретно: това е наследство от предземния живот, това е, което остава вътре в човешкото начало. Но самата дума «съвест», «Gewissen», какво означава тя? Разглеждайки земния живот, човек си казва: още е неизвестно, не е определено това, какви събития ще станат в близките две-три години, обаче е известно, че в човека има дух, който е съществувал още преди неговия земен живот, и който ще се запази и след земния му живот – това е известно. Именно с думата «известно е», «Gewissein», е свързана думата «съвест», «Gewissen», това е най-известното от всичко, което може. Така че даже в самата дума «съвест», «Gewissen», се сочи към това, което е вечно в човека. Многозначително е, че «Gewissen», «съвест», по своя смисъл съдържа нещо различно, отколкото например «conscience» или нещо подобно, употребявано на Запад. «Conscience» – това е нещо, което е «съвместно познато» на Земята – con – conscience, – това, което е съсредоточено, концентрирано от земното знание, екстракт от земното знание. Обаче това, което живее в човека като съвест и се обозначава с думата «съвест», това е нещо най-известно от всичко, това не е нещо неопределено, неизвестно, а това, което е най-известно, съвсем вярно и надеждно. Би било съвсем вярно, ако човек на Земята вярваше не само в живота след смъртта – в тази форма, както това е правил Аристотел и вярващите в църквата, – а той да развива също и воля да прави този живот все по-добър и по-добър, отново и отново да формира Земята, изхождайки от духа, волята да живее след смъртта по същия начин, както живее познанието. При Тома Аквински става дума само за живота на познанието. Сега трябва да ни бъде ясно, че живее волята.
Виждате ли, господа, работата стои така: всъщност не трябва да омаловажаваме никого, който като Тома Аквински преди столетия е бил за своето време велик учен, за това, че в своето време е учил по такъв начин. Това, което Тома Аквински е преподавал, е било единствено възможното, което е можело да се преподава по онова време, през XIII век, обаче то изглежда по съвсем друг начин, когато в днешно време – както неотдавна стана в Париж – се учреди неотомистко Общество, Общество на Тома, което преподава същото, на което той някога е учил. Съвсем иначе е изглеждало това и когато Лъв XIII50 предложил на всички свещеници и преподаватели от католическата Църква да говорят само това, което през XIII век е учил Тома Аквински. Обаче днес Тома Аквински не би почнал да говори това! Тези две явления в света противостоят едно на друго: неотомисткото Общество в Париж, което иска да води хората назад, и антропософията, учение, което е съвременно, което учи в съответствие с това, какъвто е съвременният човек. Ако ние разглеждаме нещо такова, като съвестта, първостепенна важност има това, че ние се сблъскваме с Вечното в човека. Но това Вечно не може да бъде разбрано правилно, ако не се ориентираме към предземния живот, ако се ориентираме само към това, което се е появило за пръв път (като понятие – бел. пр.), започвайки само от египетския период, тоест ориентирайки се само към следземния живот, към така нареченото безсмъртие.
Виждате ли, господа, едва преди три, четири хилядолетия хората започнали да говорят, че са безсмъртни, следователно не умират с душата така, както умират с тялото. Но преди това хората казвали, че те не са били родени като души, душата не се е раждала, както се е раждало тялото. При тях даже е имало дума за обозначаване на това, което днес би трябвало да наречем нероденост (Ungeborenheit). Това от една страна. Другата страна е безсмъртието. В езиците днес няма вече друга дума, освен «безсмъртие». Но трябва отново да дойде думата «нероденост». И тогава ще се говори така: «Съвестта в човека е това, което не се ражда и не умира». Само тогава ще може да се оцени съвестта истински. Защото съвестта само тогава има значение за човека, когато той може да разбере, каква ценност представлява тя.
До събота, господа, в девет часа.