Колкото по-дълбоко се навлиза в произведенията на Рихард Вагнер, толкова по-дълбоко се прониква и в теософско-мистичните въпроси и загадките на живота. Нещо извънредно значително е, че след като в тетралогиятa «Пръстенът на нибелунга» Рихард Вагнер излага в четири степени цялата предистория на европейските народи, той създава една изключително дълбока християнска драма – произведението «Парсифал», с което всъщност завършва своя творчески път. Ако човек иска да разбере какво живее в «Парсифал», трябва да проникне в цялата личност на Вагнер.
Още от четиридесетте години в неговото съзнание се подготвя образът на Исус от Назарет. Той е искал – от това са останали фрагменти – да напише драмата «Исус от Назарет» , едно произведение, в което да покаже безкрайната любов, проявяваща се в Исус от Назарет и обхващаща цялото човечество. Той е искал да пресъздаде това, но не е надхвърлил основните мисли. През петдесетте години Вагнер скицира драмата «Победителите». При тези драми можем да видим от какви дълбини черпи интуициите си този поет, когато разглежда света.
Нека накратко да разгледаме съдържанието на драмата «Победителите»: Ананда, един младеж от висшата каста, е обичан страстно от Пракрити, едно момиче от кастата чандала, следователно момиче от презряната каста. Той обаче се отказва от всяка сетивна земна любов и става ученик на Буда.
Чандалското момиче, според намеренията на Вагнер, в едно предишно раждане е принадлежало към кастата на брамините и тогава с високомерно презрение е отблъснало любовта на един чандалски младеж. Кармическото наказание е тя да се прероди в кастата чандала. След като се е развила така, че е успяла да преодолее своята любов, тя също става ученичка на Буда.
Виждате, че Вагнер е схванал кармическия проблем в цялата му дълбочина, когато в средата на петдесетте години той иска да създаде една толкова дълбокомислена музикална драма като «Победителите». Всички тези мисли най-накрая се вливат в «Парсифал». Но в центъра на «Парсифал» същевременно стои Христовият проблем.
Историята на Средновековието има един важен момент в поврата от 12-ти към 13-ти век. Тогава твори Волфрам фон Ешенбах, който поетично преработва мистерията на Парсифал, изхождайки от най-дълбоката духовност на Средновековието. През Средновековието у хората, които са имали духовен живот, е живяло нещо, което в посветените кръгове наричат извисяване на любовта. Минизингери, певци за любовта, е имало преди и след това. Но между това, което по-рано се е схващало като светска сетивна любов и това, което по-късно се проявява в християнството като пречистена, просветлена любов, съществува голяма разлика. Важен паметник за тази повратна точка в духовния живот през Средновековието ни е останал в «Бедният Хайнрих» на Хартман фон Ауе.
Това дълбоко спиритуално стихотворение е проникнато от духовни учения, които рицарите са донесли от кръстоносните походи в Ориента. Нека разгледаме съдържанието на «Бедният Хайнрих»: Един рицар от швабски род, който винаги е живял добре, се разболява от неизлечима болест, проказа, и може да бъде излекуван само чрез жертвената смърт на една чиста девица. Една девица пожелава да се жертва за него. Те отиват в Салермо, в Италия при един прочут лекар. Девицата е трябвало да бъде пожертвана, но в последния момент Хайнрих отказва да приеме жертвата. Девицата остава жива, а Хайнрих оздравява и те се оженват.
Тук отново виждаме образа на чистата девица, която се жертва за един, живял само в сетивното, човек, който е спасен чрез нея. От гледната точка на Средновековието тук лежи една мистерия. Минизингерството се приписва на едно древно течение, което се проявява през четири последователни стадии на европейското културно развитие и застава пред нас в легендите, които Рихард Вагнер представя в своята тетралогия. Любовта, произлизаща само от сетивното, се е смятала в онази епоха за нещо, което следва да бъде преодоляно. Прояснено чрез висшата духовна сила на християнството минизингерството трябва да възкръсне в нов образ.
Ако искаме да разберем случващото се там, трябва да съберем всички фактори, за да си представим отпечатъка, физиономията на онова време. Тогава можем да разберем какво е подтикнало Вагнер да изобрази тази легенда. Има една древна легенда, една пралегенда, която можем да намерим при старите германски народи, а под малко по-различна форма в Италия и в други страни. Нека да си изясним сюжета на тази легенда: Един опознал радостите на света човек прониква в един вид подземна пещера. Там срещна една жена с много голяма привлекателна сила. Той изживява райски удоволствия, но скоро е обзет от копнеж по горния свят. След известно време отново се завръща в планината. Това особено ясно е изложено в легендата за Танхойзер. В тази легенда имаме хубав символ за стария любовен стремеж в германските страни преди голямия поврат, за който споменах: Действията на човека в сетивния свят, отдаването на удоволствията на любовта, разбирана в стария смисъл, която хората си представяли под образа на богинята Венера и отдръпването от работата във външния свят чрез любовта като един вид райско усещане. В тази форма легендата няма правилна отправна точка. Тя няма нищо, което да ни насочва към по-висшето. Тя е възникнала от предишните възгледи, от предишния образ на любовта. По-късно, в началото на духовното извисяване на любовта чрез християнството, възниква и стремежът да се хвърли светлина върху предишните времена и да се покаже противоположността между този рай и представата за рая в християнството.
Ако искаме да разберем Вагнер, трябва да вникнем още по-дълбоко в тези неща. Ние разгледахме нашата пета основна епоха от развитието на човечеството. След като водите потопяват Атлантида, една след друга възникват културните епохи – праиндийската, праперсийската, египетско-вавилоно-асирийско-халдейската, след това гръцко-латинската и след преминаването на римската култура започва нашата пета културна епоха, в която живеем днес и която има своето значение всъщност за християнска Европа. Не че Рихард Вагнер е знаел всичко това, което казах. Но той е имал абсолютно сигурното чувство за световното положение на петата културна епоха и е усещал задачата на настоящето като религиозна задача, която също и в теософията не може да се формулира по-добре.
Знаете, че всяка от тези «коренни раси» или епохи от развитието на човечеството се инспирира от велики посветени и че праинспирацията на петата атлантска раса произлиза от така наречените прасемити. Знаете, че когато Атлантида е погълната от потопа, онези, които се преселват и биват запазени от изчезването на расата, са били поведени към Азия в пустинята Гоби от един божествен водач – Ману. Оттам произлизат културни импулси, разпространяващи се най-напред в Индия, после в Предна Азия, Персия, Асирия, Египет, след това в Южна Европа, в Гърция, Рим, а по-късно и в нашите области.
Историята вече не може да проследи двата семитски културни импулса, които получава праиндийската и праперсийската епоха. Но когато разглеждаме халдейско-египетската културна епоха, трябва да кажем, че там е проникнал един велик семитски импулс, от което израелският народ е получил името си. Християнството се простира назад до един такъв семитски импулс, после прониква в гръцко-латинската култура. Когато проследим по-нататък тези културни импулси, откриваме как семитски обагреното въздействие преминава сред мавританските народи, които са проникнали в Испания, как се разпространява в цяла Европа, като дори самите християнски монаси не могат да му устоят. Така прасемитският импулс се разпростира до петата културна епоха. Ние виждаме как пракултурата пет пъти е повлиявана от едно велико течение.
От Юг имаме единият голям духовен поток, на който се противопоставя другото течение, което на Север преминава през четири степени на пракултурата до сливането на двете течения. Един светски-наивен народ се повлиява от произлизащата от Юг възхождаща култура в поврата от 12-то до 13-то столетие. Навлизането на една нова култура се чувства като едно духовно въздушно течение. Волфрам фон Ешенбах изцяло стои под влиянието на това духовно течение.
Северната култура е символизирана в легендата за Танхойзер, където импулсът също идва от Юг. Навсякъде откриваме нещо, което можем да означим като семитски импулс.
Но особено силно се усеща, че германската раса е последният етап от едно развитие, че следва да дойде нещо съвсем ново, че за петата културна епоха се подготвя нещо напълно различно. Това е висшето послание на християнството. През онова време в германските страни се е чувствал копнеж за един нов вид християнство. Трябвало е да се появи едно ново християнство, което да е освободено от това, през което то е преминало на Юг. Християнството е трябвало да се пресъздаде още веднъж в по-чист образ. По времето на кръстоносните походи възниква едно противоречие между Рим и Йерусалим. Кръстоносците воюват под бойните възгласи «Hie Rom» и «Hie Jerusalem». Едната страна се опира на римското християнство, което вече е само една черупка, другата върху едно чисто християнство, което трябва да бъде обновено и за което Йерусалим изглежда като един духовен център. Така са мислили големите схоластици, така Йерусалим е бил централна точка и за Данте в неговата «Божествена комедия» , но повече в духовен, отколкото във външен смисъл. Така петата културна епоха е била усещана като предвестник на бъдещето. Старите влияния са престанали, следва да дойде нещо съвсем ново, започва един нов вихър на световната култура. Това е само опит да се основе правилното християнство, но от тази обвивка трябва да бъде освободена сърцевината на истинското християнство.
В поврата на Средновековието се е чувствало как нещо привършва, отива си това, което е изглеждало като нещо добро, но същевременно се е чувствало нещо възвисяващо в копнежа по новото. Всичко това живее у Волфрам фон Ешенбах.
Разгледайте новото време. Представете си чувството, обновено по едно време, когато е настъпил упадъкът и ще откриете нещо от това, което живее в Рихард Вагнер. Междувременно е настъпило много от това, което по-рано се е чувствало като упадък на расата. Още от началото на своя съзнателен живот Рихард Вагнер живо чувства този упадъчен елемент. За него е имало много симптоми, показващи, че упадъкът е настъпил и че трябва да настъпи нещо ново. Хаосът, който в много отношения днес ни заобикаля, начинът и видът, по който в наше време обикновеният народ повече вегетира, отколкото живее, мизерията на големите европейски народни маси, които са лишени от всякакво образование, чийто духовен живот остава в тъмнината, не го е чувствал никой по-дълбоко от самия Рихард Вагнер и поради това през 1848 г. той става революционер. Не бива да си представяме Вагнер като обикновен революционер, а трябва да схванем как върху душата му тежи мисълта, че в наши ръце днес стои изборът, дали да съдействаме за ускоряването на упадъка като завъртим колелото надолу или да го поведем нагоре. Революцията от 1848 г. е само една външна възможност за него.
Когато добре схванем всичко това, ще разберем как Рихард Вагнер е стигнал до своите идеи за расите, как ги е изразил в своята проза. В статията си «Религия и изкуство» той казва приблизително следното: «Оттатък в Азия, в индийския народ имаме нещо от първоначалната сила на арийската раса. Там живее нещо от висшата сила на духовния живот, но само за един елит, за брамините. Изключени от това учение са нисшите касти, но в браминството е постигната една висша духовна гледна точка, която е израз на пракултурата. Погледнем ли оттам на Север – така казва Рихард Вагнер, – имаме една наивна раса, която сама е преминала през четири степени на развитието, един ловуващ народ, за който човек трябва да си представи, че като ловец се радва да убива своите врагове.» Задоволството от убиването на живите същества за Вагнер е симптом на декадентност, на упадък. Един дълбок окултен факт е, че животът и смъртта по забележителен начин са свързани с развитието на човека към висшето, чистото, духовното.
Всичко, което човекът причинява като мъка, като унищожение на живота, отнема духовна сила от неговата душа. Човек може да мисли за отделните културни явления каквото си иска, но всяко унищожение на живото е свързано с лишаване от духовни сили. Оттам и онзи, който поема «черния път», трябва да унищожава живот. Това е показано например в романа «Флита» от Мейбъл Колинс . Тя описва историята на една черна магьосница, която унищожава нероден живот, понеже се нуждае от това за нейните тъмни сили. Съществува дълбока връзка между живота, смъртта и развитието на човека. Това е един урок, който трябва да се изучава и изживява от народите. Нещо друго е, когато в определено време от развитието се е убивало по наивен начин. Някога чрез убиването се е опознавала силата, която се намира в хората. В това положение са били древногерманските ловуващи народи.
Но след като е дошло християнството, нещата се променят. Християнското учение съдържа забраната да се убива, убийството е грях. Тук трябва да се търси произходът на мирогледа, който довежда Вагнер до строго вегетарианство. За него храненето с месо е знак за упадъка на дадена раса и той обсъжда преминаването към храна, която не принуждава хората да убиват, като единствена възможност за издигане.
Чувството, че трябва да се появи един нов импулс, е повод за изказванията на Вагнер относно влиянието на юдейството върху днешната култура. Вагнер не е антисемит в безсмислен, грозен смисъл, както би могло да се помисли днес. Той чувства, че юдейството, като такова е изиграло своята роля, че семитските влияния върху сегашната култура е трябвало да угаснат и на тяхно място да настъпи нещо ново. Оттам произлиза неговият призив за обновяване. Това е във връзка със схващането, което той има за нашата настояща епоха. Той си казва: «Ние трябва да правим разлика между расово развитие и душевно развитие.» Тази разлика трябва да се прави, ако човек изобщо иска да разбере развитието.
Някога всички ние сме били въплътени в атлантската раса. Но докато душите се развиват по-нататък и се издигат нагоре, расата навлиза в упадък. Всеки възход обаче е свързан с упадък. За всеки, който се облагородява, има някой падащ надолу. Има разлика между душата в расовото тяло и самото расово тяло. Колкото повече човекът е еднакъв с расата, толкова повече обича това, което е временно, преходно, свързано с качествата на расата и толкова повече принадлежи към нейния упадък. Колкото повече той се освобождава, издига се над расовите качества, толкова повече душата има възможност да се издига нагоре при въплъщаването. Един дух като Вагнер, който прави разлика между душевно развитие и расово развитие, не може да бъде антисемит. Той знае, че не душите са тези, които са проиграли живота си, а че расите са приключили своите задачи в голямото световно развитие.
Това е, което Вагнер постоянно изтъква в своите статии, когато говори за «семитизъм». Той усеща потъването, упадъка на расите и необходимостта от издигането на душите. Тази необходимост са усещали също и средновековни души като Волфрам фон Ешенбах и Хартман фон Ауе.
Нека още веднъж да се върнем към легендата за бедния Хайнрих. Нека още по-дълбоко да разгледаме какво означава бедният Хайнрих да бъде излекуван чрез жертвата на една чиста девица. Хайнрих се разболява поради това, че първоначално е живял само в сетивното; азът му е роден от неговата раса, от това, което в тази епоха действа сетивно. Този аз, който е роден от действащото в сетивното, се разболява, когато към него – към човечеството – достига призивът да се развива към по-висшето. Душата се разболява, когато се свързва с това, което живее само в расата. То е характеризирано чрез това, как любовта се проявява по светски начин. От живеещата в расата нисша любов обаче следва да се развие висшата любов. Живеещото в расата трябва да бъде заменено от нещо висше, от по-висшата чиста любов, която се жертва за стремящата се душа на човека чрез това, което Гьоте нарича «вечната женственост, която ни привлича».
Знаете – аз често съм го казвал, – че във всеки човек живее мъжката и женската същност, и поради това, че те са разделени, се намесва сетивното. Спасението чрез «вечната женственост» означава да се преодолее сетивното.
Това е представено в «Тристан и Изолда». Историческият израз на това преодоляване за Волфрам фон Ешенбах, както и за Рихард Вагнер, е «Парсифал», който е представител на новото християнство. Парсифал става крал на Свещения Граал, защото освобождава, спасява това, което преди е страдало под робството на сетивното и защото той внася в света един нов принцип на любовта.
Какво изобщо лежи в основата на Парсифал? Какво означава Свещеният Граал? Пралегендата, която виждаме да се появява в средата на Средновековието, ни разказва, че Свещеният Граал е чашата, от която Христос пие на Тайната вечеря и в която Йосиф от Ариматия събира кръвта, изтичаща от раните на Христос Исус. Тази чаша и копието, причинило раните, са издигнати от ангелите и са се носели във въздуха дотогава, докато се намерил Титурел, който в планината Монтсалват – това е планината на спасението, на доброто, лечебното – изгражда един замък, в който тази чаша се съхранява като светиня за духовното рицарство. Дванадесет рицари са събрани, за да служат на Свещения Граал. Той има силата да отблъсне смъртта от тези рицари и да им даде това, от което се нуждаят, като насочи техните души към духовното. Съглеждайки го, те винаги получават в дар нови духовни сили.
Нека да преминем към образа, който Рихард Вагнер дава на легендата за Парсифал. В същността си тя е същата както при Волфрам фон Ешенбах. От една страна имаме храма на Граала с неговите рицари, а от друга, вълшебния замък на Клингзор и неговите рицари, които са истинските врагове на рицарството на Граала.
Противопоставени са два вида християнство. Едното представя рицарството на Граала, другото – Клингзор с неговите рицари. Клингзор е онзи, който се е осакатил, за да не попадне под властта на сетивността. Но желанието не е преодоляно от него, той е направил невъзможно само неговото задоволяване. Така той продължава да живее в царството на сетивността. Служат му вълшебни момичета. Кундри е същинската изкусителка в това царство. Тя привлича всички идващи при Клингзор откъм сетивната страна, от това, което би трябвало да принадлежи на миналото. В Клингзор е персонифицирано християнството на Средновековието, което е станало аскетично, което умъртвява сетивността, но не и желанието. То не спасява човека от изкусителната сила на сетивната любов, която е персонифицирана в лицето на Кундри. Нещо по-висше се крие в силата на въздържанието при висшата спиритуалност, която не подтиска насилствено сетивността, а я облагородява чрез по-висше духовно познание и се издига в царството на пречистената любов. Амфортас и рицарството на Граала се стремят към нея, но дотогава не е било възможно да се създаде това царство. Това не се получава. Амфортас се подава на изкушението на Кундри, понеже истинската духовна сила още не се е появила; висшата нагласа на Амфортас става жертва на нисшата нагласа на Клингзор.
Така легендата за Парсифал поставя пред нас две явления – от една страна християнството, което е станало аскетично, но не може да постигне висшето духовно познание чрез умъртвяването на сетивността, и от друга страна представителите на духовното рицарство, които, докато не се е появил спасителят, който да победи Клингзор, ще се поддават на неговото изкушение. Амфортас е ранен, губи свещеното копие, което Клингзор му отнема и трябва да пази Граала като измъчван от болки цар. Така боледува и страда също и по-висшето християнство. То трябва в страдания да пази същинските тайни, мистериите на християнството, които са свързани със Свещения Граал, докато се появи един спасител под нов образ – и този спасител се появява в лицето на Парсифал. Парсифал трябва първо да научи своите уроци. Той преминава през изпитания, пречиства се и се издига до онази духовна сила, до чувството за великото единство на всичко съществуващо. Вагнер отново несъзнателно ни представя дълбоки окултни истини в лицето на Парсифал. Парсифал преминава най-напред през степента, на която се учи на състрадание към нашите по-стари братя – животните. В бурния си порив да се присъедини към рицарството, той напуска своята майка Херцелайде, която умира от мъка. Той се бори и убива едно животно. Под въздействието на умиращия поглед на животното усеща какво означава да се убива. Това е първата степен на неговото просветление.
Втората степен се състои в това, че се научава да преодолява копнежа на тялото, без външно да умъртвява органите на сетивното желание.
Той стига до Свещения Граал, но още не осъзнава своята задача. Разбира я, когато получава инициацията на живота. Привидно се поддава на изкушението чрез Кундри, но издържа изпита. В момента, когато е готов да се подаде на изкушението, той се изтръгва от властта на страстта. В него се появява една нова, чиста любов, подобна на изгряващо лъчисто слънце. Проблясва това, което виждаме да се поражда в залеза на боговете: «Et incarnatus est de Spiritu Sancto ex Maria virgine», роден от Светия Дух чрез дева Мария. Това е висшата сила на любовта, не родена от проникнатата със сетивност душа, а тази, която просветлява, пречиства и облагородява. Човекът трябва да събуди в себе си душата, която не умъртвява сетивните органи, а облагородява всичко сетивно, понеже азът, Христос се ражда от девствената материя. Христос се ражда в Парсифал. Една по-висша девствена сила се изправя пред изкусителката Кундри. Кундри, онази женственост, която сваля човешкия аз в сферата на пола, трябва да бъде преодоляна. В лицето на Кундри ни се представя инкарнацията на това, което представено като другия пол смъква човека надолу. Кундри вече ни е позната като Иродиада, която изисква главата на Йоан Кръстител. Тя ни е позната по сходен начин и като Ахасвер, един образ, който не може да намери покой, който навсякъде търси своето лично спасение в сетивната любов.
Освобождаването от сетивнат а любов е това, което Рихард Вагнер несъзнателно влага в своя Парсифал. Ние виждаме как тази мисъл се прокрадва в неговите произведения.
Още в «Летящият холандец» той е доведен до същия проблем от интуитивната сила на своето същество: Един мъж, който постоянно се носи по моретата, е спасен от своите безкрайни лутания чрез жертвата на една девица. Този е и проблемът в «Танхойзер». Вагнер представя състезанието, войната на певците във Вартбург, като борба между певеца на старата сетивна любов Хайнрих фон Офтердинген и Волфрам фон Ешенбах, който представя обновеното духовно християнство. В тази легенда за борбата между певците във Вартбург именно Хайнрих фон Офтердинген е този, който извиква на помощ магьосника Клингзор от Унгария. Но и двамата са победени чрез силата, която се излъчва от Волфрам фон Ешенбах. Ние дълбоко разбираме Тристан и Изолда, понеже знаем, че умъртвяването на любовта не е това, за което става дума, а само проясняването и пречистването на живеещата в тях любов.
Тръгвайки от Шопенхауеровото отрицание на волята, Вагнер се издига до преобразяването и пречистването на волята, водещо до висшите сфери. Той дори дава израз на това пречистване в една драма, където привидно то не се съдържа в «Нюрнбергските майстори певци». Така да се каже, вие имате между редовете пречистването на Ханс Закс от изкушението да спечели Ева за самия себе си. Това се намира не толкова в самия текст, колкото в музиката. Когато слушате музиката на «Нюрнбергските майстори певци», усещате нещо от това просветление.
За Рихард Вагнер всичко това се съсредоточва в неговия «Парсифал». Той поглежда назад към браминския праидеал. С тъга и болка вижда симптомите на упадъка в настоящата епоха. И със своето изкуство той иска да даде един нов импулс – спасението на расата чрез ново духовно съдържание, – който да се прояви чрез неговите музикални фестивални празници.
Изхождайки от този дух, докато общува с Вагнер, също и Ницше пишеше за Дионисиевото изкуство. Той чувства, че в музикалните фестивални празници живее нещо като спомен за мистерийните тържества на древна Гърция. «Дионисиевите празници» на Есхил и Софокъл , които ни връщат назад до началото на четвъртата културна епоха, са били нещо, което допринася за изгряването на културното течение на петата културна епоха. В дълбините на мистерийния храм на Дионисий е можело да се предусети спасението на човека. Но това, което някога се е разигравало в мистерийните храмове, се проявява едва в европейските страни.
Ние заставаме пред един Дионисий, който се въплътява в материята, който празнува своето възкресение и своето възнесение в човека. В мистерийните храмове гръцкият посветен е посрещал слизащия Бог. Нещо като тъга е прозирало в тези гръцки мистерии, когато се е говорело, че в бъдеще Богът отново ще възкръсне в човешките сърца. А в северната легенда посветените, друидите са говорели за залеза на боговете, от който ще произлезе един нов род. Християнството е предсказано в древните мистерии на дротите и друидите. Рихард Вагнер вижда да се приближава времето, когато трябва да се прояви християнството, което се поражда през четвъртата и се разпространява през петата културна епоха, времето, когато това християнство ще заговори своя собствен първоначален език. Сега тези, които някога са вярвали, отново ще станат виждащи.
Рихард Вагнер изживява пулса на земното развитие също както и Едуард Шуре, който изхождайки от този импулс, възражда старата мистерийна драма на елевзинските мистерии .
Така събитията в Байройт ни показват сливането на две културни течения – възраждането на древногръцките мистерии на Гърция и едно ново християнство. Рихард Вагнер и тези, които са се намирали около него, включително и Едуард Шуре, са чувствали това изкуство като първо предизвестие за обединяването на това, което някога е било разделено. В прадрамата (от Елевзин) религията, изкуството и науката са били съединени в едно дотогава, докато те се разделят. Обособява се изкуството – Есхил и Софокъл. Религията и науката също поемат по своите собствени пътища. Три течения са произлезли от общия извор на гръцките мистерии. Всяко от тези течения е станало велико чрез това, че първоначално поема свой собствен път. Времето намира един особен религиозен израз за душевността, един художествен израз за сетивата и един научен израз за разума. Така е трябвало да стане, защото само когато човекът е в състояние да разгърне всяка от тези способности поотделно, той може да стигне до съвършенство. Когато религията се издигне до висотата на християнския мироглед, тя ще бъде готова отново да се съедини с изкуството и науката. Поезията, изобразителното, ваятелското изкуство и музиката ще достигнат своята висота, когато отново се обединят с истинската религия. А науката едва в новото време стига до пълното си разгръщане и в действителност дава импулса за обединението на тези три течения.
Сега чрез Рихард Вагнер, който пръв чувства импулса за едно ново обединение на изкуството, науката и религията, това обединение се представя пред човечеството като нова, свята задача. Той чувства, че християнството е призвано отново да обедини това, което някога е било разделено и го влага в образа на своя Парсифал. Като велико звучене на една нова култура прокънтява в ушите ни онова вълшебство на Разпети петък, в което Вагнер влага своето предвеликденско настроение. Той разбира, че душевното развитие и расовото развитие трябва да тръгнат по различни пътища, че е важно душите да се издигнат и да се спасят, че трябва да се стигне до възкресението на душите, въпреки трагичната съдба – човек да бъде свързан с тялото на расата, с това, което върви към упадък. Чрез тържествата в Байройт, Рихард Вагнер е искал светът да прозвучи с онези музикални тонове, които очертават едно ново бъдеще. Поне една малка част от човечеството трябва да чуе тази музика на бъдещето. Това е един жив художествен апокалипсис, който Вагнер оповестява на своето време като истински пророк, който е знаел, че скоро ще трябва да настъпи ново време. Неговото жизнено дело прозвучава така: «Аз искам да ви оповестя предсказанията, които ми се явиха, а времето, в което те ще се осъществят, ще дойде.»